— Продължавай — заповяда мъжът с невъзмутима физиономия.
— После направи дълга пауза, която ни подведе към редица погрешни заключения. Можеше да свършиш там и да се върнеш при бременната си приятелка.
— Нима наистина си вярваш?
— Всъщност не — отвърна Йелм. — Веднъж застреляш ли човек, се променяш завинаги. Вярвай ми, знам. Но все още можеш да продължиш да живееш. Остави оръжието, за да може детето да расте пред очите ти.
— Не ме занасяй, продължавай.
— Добре. Отнело ти е време да планираш първите три убийства толкова елегантно. Жертвите е трябвало да се приберат вкъщи късно и да бъдат сами. Справил си се в разумно кратък срок. По два дни за всеки. После е трябвало да планираш продължението. Въпреки че все пак се чудя дали наистина е било нужно да се мотаеш толкова дълго: цял месец и половина, от нощта на втори срещу трети април до нощта на седемнадесети срещу осемнадесети май. Какво правеше през това време? Колебаеше се? Размишляваше?
— Преди всичко слушах. Както ти казах по телефона. Обикалях напред-назад с градския транспорт: качвах се в метрото, автобусите, влаковете, навсякъде, където хората говореха; сядах и слушах; слушах теориите, идеите, мислите и чувствата им. Може би си прав, че се колебаех. Но реакциите на хората ме накараха да продължа.
— Кратък въпрос: защо с два изстрела в главата? Защо толкова… симетрично?
— Бил си във Фития — каза Андершон изморен. — Не преброи ли патроните? Седемнадесет членове на управителни съвети, тридесет и четири патрона. Всичко беше точно през цялото време. И представа си нямаш колко точно! Бикът в банката ми даде оръжието, записа с музиката, на която бях бит, и по два патрона за всеки големец. Точно. Най-сигурно е да изстреляш и двата, ако разполагаш само с тях. Толкова беше просто.
— После остави записа. Можел си да го вземеш дори и без да убиваш дъщерята? Но си го оставил. Защо? Нали беше най-големият източник на вдъхновението ти. И после какво? Нима стана непоносимо без музиката? Да не би да бе заставен да надникнеш в душата си? А разговорът с мен, как съзнателно подаваше сламка на удавника. И ето ни тук. Беше разбрал навиците на Винге. Знаеше, че ще дойде тук с Аня. Както и че нямаше да можеш да я убиеш. Седеше, както винаги, и чакаше жертвата. Може би са били излезли за малко, надигнали се от любовното гнездо и отишли на кръчма, и тогава си се промъкнал. Но тази всекидневна е различна. Знаел си много добре, че Винге няма да е сам. Стремил си се да попаднеш в точно същата ситуация, в която се намираме ние. Това е собственото ти, допускам несъзнателно, но много преднамерено творение. Искаше да вляза. Защо аз? И защо докара нещата дотук?
Йоран Андершон го погледна. Едва сега Йелм забеляза колко уморен бе той. Уморен, от всичко.
— Прекалено много са — каза той. — Всичките тези странни съвпадения, поставили ме в тази ситуация. Случайността, за която си мислех, че е съдба. И навярно все още го мисля. Но с музиката изчезна мистерията. И точно ти, точно ти, Пол Йелм, беше капакът на всичко. Празният апартамент, за който чух да се говори, се оказа врата до врата с полицията във Фития. Окей, нищо странно в това, влизаше в господстващия модел. По-късно драмата със заложниците, съвпаднала по време с първото ми убийство и откраднала цялото внимание на медиите, също беше приемлива. Всичко се съчетаваше. Но после, когато се оказа, че точно ти си бил в къщата ми в Алготсмола и си разговарял с Лена, че точно ти ме преследваше, тогава разбрах, че съдбите ни се преплитат: твоята и моята. Знам, че беше на косъм да загубиш работата си заради драмата със заложниците. Знам, че и ти, точно като мен, преди няколко месеца стоеше и се гледаше в огледалото в дома ти в Норшборг и не виждаше отражението. Знам, че ти се струваше, че пропадаш вдън земя. Знам, че се чувстваше пренебрегнат и ти се искаше да смажеш полицейското ръководство, което, вместо да те поощри, виреше нос над главата ти. Може би дори ти се е искало да ги изтрепеш всички до един. Не разбираш ли колко си приличаме? Ние сме обикновени шведи, изостанали във времето. Идеалите ни вече не съществуват. Всичко се е променило, без да успеем да го стигнем, Пол. Свикнахме да живеем в един статичен свят, чисто по шведски; с майчиното мляко ни набиваха в главите, че всичко ще си остане непокътнато. Ние сме листата хартия, които хората използват повторно, защото си мислят, че са празни. И вероятно са такива, празни. — Йоран Андершон стана и продължи: — Когато се огледаш следващия път, ще видиш мен, Пол. Ще продължа да съществувам в теб самия.