— Изостанали сме във времето, Пол.
— Възможно е — отвърна ченгето. — Но не съм напълно сигурен.
Помълчаха. Схемата се настани като правоъгълна матрица от пиксели пред ретината. Когато Хюлтин най-накрая я превърна в малко синьо петно върху парцала, остана гравирана в полезрението им.
— Благодаря за доброто ръководство — каза Йелм и протегна ръка.
Хюлтин я пое намръщен.
— Малко си чепат, Пол. Но по всичко личи, че можеш да се поправиш.
Хюлтин се върна в клозета. Йелм го проследи с поглед. Точно преди да затвори вратата, шефът каза:
— Инконтиненция[1].
Полицаят дълго гледа след него. После излезе в коридора и надникна във всички стаи. Във всяка една по прозорците се стичаха вадички дъжд. Лятото беше подранило. Или вече си беше отишло.
В първата стая Сьодерстет и Нурландер спокойно разговаряха. Старата вражда, ако не изчезнала, бе поне потисната.
— Потеглям — каза Йелм. — Приятно лято.
— Остани си със здраве — пожела му Виго Нурландер и махна с пробитите си длани.
— Намини към Вестерос — покани го Арто Сьодерстет. — Има ни в указателя.
— Защо не? — отвърна Йелм и махна.
Гунар Нюберг излезе от съседната стая в инвалидната си количка. Направо изглеждаше гротескно как огромната мумия бута колелетата.
— Разрешавам да се смееш — каза Нюберг, просъсквайки. Йелм се хвана за думите му. Нюберг продължи да съска надолу по коридора:
— Транспортните услуги ме чакат.
— Опитай се да не оздравяваш много скоро! — извика Йелм след него. Зад гърба си Нюберг му показа средния пръст на здравата си ръка.
Влезе при Шещин. Тя тъкмо оставяше слушалката.
— Беше Лена Лундберг — каза тихо. — Попита дали може да дойде в Стокхолм.
— Какво й каза?
— Че може — полицайката вдигна рамене. — Навярно един от двамата може да даде обяснение на другия. Но без мен.
— Ще задържи ли детето?
— Така изглежда… Как казваш на детето си, че баща му е сериен убиец?
— Може би ще го направи той самият…
— Ако доживее дотогава — каза Шещин и разсеяно започна да изпразва чекмеджето на бюрото си. — Не забравяй, че е убил руски мафиот.
— Не — отвърна Йелм. — Не мога да го забравя.
Гледаше безцелното движение на ръцете й. Беше очарователно.
— А сега какво? — попита той най-накрая.
Тя го гледаше. Чувстваше се прикован от прекрасните й смугли очи.
— Не знам — отвърна тя. — Ти как мислиш?
— И аз не знам. Забравил съм вкуса на обикновеното ежедневие. Всичко, което се случи, беше под влиянието на някаква възбуда. Как ще изглеждат нещата между нас, когато излезем от тази затворена стая? Не знам. Светът отвън е по-различен, по-различни ще бъдем и ние. Животът ми е стигнал до задънена улица.
Тя не сваляше очи от него.
— Това не ли означава? — попита тя.
Той вдигна рамене.
— По-скоро може би. Може би ще ми липсваш ужасно много. Почти го усещам.
— Добре — каза тя. — Трябва да замина за Гьотеборг, за да свърша куп неща. Ще ти се обадя, когато се върна.
— Обади ми се преди това — помоли той.
Целунаха се. Не можеха да се откъснат един от друг.
— Възможно е — каза Пол на излизане — досието ми да не е чак толкова празно. Макар и листовете непрекъснато да се използват повторно.
Тя поклати глава и посочи бузата му. Днес петното прилича на сърце.
Йелм влезе в стаята си. Посрещна го приятната миризма на прясно смляно колумбийско кафе.
— Имаш ли време за една последна чаша? — попита Чавес.
— Защо последна? — учуди се Йелм и седна. — Купил съм мелничка и тонове кафе на зърна.
— Такова, каквото пият черничките — поколеба се Чавес.
— А какво друго? Въпреки че аз самият започвам да побелявам.
Посмяха се. На всичко и на нищо конкретно.
Йелм трябваше да свърши някои дребни неща, преди да върне служебната кола. Тръгна към гробището „Скугсшюркогорден“. Застанал под дъжда, между дърветата, наблюдаваше погребението на Дритеро Фракула. Съпругата плачеше високо и неутешимо и той се почувства зле. Малките, облечени в черно деца, се бяха увесили на черните й поли. Цяла колония от също толкова „почернени“ косовски албанци следваше Фракула през проливния дъжд до мястото на вечния му покой. От жалкото си скривалище се питаше безмълвно колко хора щяха да дойдат на собственото му погребение. Може би Сила щеше да се откъсне за няколко минути от кризата си, разсъждаваше детински.
Йоран Андершон беше жив, Дритеро Фракула — мъртъв.
Замисли се за момент за справедливостта. После тръгна за Мерща.
Рогер Палмберг отвори с дистанционното. Седеше в инвалидната количка и приличаше на купчина аматьорски свързани телесни части. Някъде измежду тях различи една усмивка.