8.
Сутринта на втори април Пол Йелм седеше на масата за закуска и гледаше семейството си с други очи. Предишната закуска беше погълнал с устата на пораженец; сега прероден им съобщаваше за настъпилата промяна. Приеха преместването му в града с умерен ентусиазъм.
— Какво чудно има — каза Дане, като го гледаше с онзи поглед, или така му се стори, който преди няколко дни бе приковал към кръвта от мензиса на майка си. — Та нали си героят от „Халунда“.
— Ясно е, че е награда да се откъснеш от това гето — каза Тува и изчезна, преди да се усети да я попита откъде беше научила тази дума.
От него? Нима беше говорил простотии, без да се замисля? Нима съзнанието му беше замъглено и не съзнаваше, че бъдещото поколение има по-добри предпоставки от неговото да общува с чужденци? Да споделя с тях? Да не се страхува от тях?
Надникни в душата си, Йелм.
Душата му се беше оголила за секунда, но само за секунда, докато зарови поглед в купчините работа. При това никой от семейството не подозираше ни най-малко, че той беше на крачка от пропастта. Те виждаха героя, той виждаше трупа.
Беше уплашен, а имаше и нова работа. Може би полицай с имигрантски произход щеше да заеме мястото му във Фития. Може би худингският участък щеше да спечели много от размяната.
Децата изчезнаха; и точно когато възнамеряваше да поговори със Сила, изчезна и тя.
На тръгване за града се почувства по-самотен от всякога. Но и готов. Да се промени.
Може би предчувстваше, че този случай ще бъде по-различен от всичко, с което се беше занимавал досега.
Вдигна вестника и хвърли бърз поглед на водещото заглавие: Двойно убийство на бизнес босове. Италианската мафия в Стокхолм?
Въздъхна тежко и тръгна.
Хладният бриз леко къдреше водната повърхност. Низ от вълнички прииждаше и се оттегляше, като преместваше от време на време част от малките лодки с по няколко метра. Десетина корабчета кръстосваха напред-назад, подобни на точки с различна големина, в залива Стура Вертан.
— Ужасяваща история — повтори за сетен път мъжът с фуражката. — И двамата. Двама от най-изисканите ни членове. Ако не можеш да се чувстваш на сигурно място дори в собствения си дом, тогава какво? Трябва ли всеки читав човек в днешно време да разчита на фирма за охрана?
Йелм и мъжът разговаряха на един от шестте дълги, паралелни кейове, които се простираха от брега до оградения вълнолом и заедно с него съставляваха пристанището Вигбюхолм. Само малка част от яхтите се намираха във водата до кейовете, но на сушата кипеше усилена подготовка преди сезона. Хора се суетяха наоколо, тежка миризма от епоксидни лакове се носеше от бръмчащи шлайфмашини.
— Значи тук щеше да бъде закотвена яхтата на Бернхард Странд-Юлен? — каза Йелм и посочи надолу към водата.
— Да, и на Дагфелт, ей там на кей номер три. Все още е рано за плаване. Трябва да призная, че бях напълно шокиран сутринта, когато разгърнах вестника.
— Аз също.
— Какви заглавия! Наистина ли сицилианската мафия е тук, за да унищожи целия шведски бизнес? Или, както пишеше в другия вестник, нима Баадер-Майнхоф са възкръснали? Изглежда напълно невероятно. А какво прави полицията?
— Това — каза полицаят и тръгна да влиза.
— Не, нямах предвид да отправям критики — заоправдава се събеседникът му и го последва наперено. — По-скоро се питам как може да реагира полицията срещу подобни сили?
— Така — тросна се пак полицаят.
Влязоха във впечатляващата сграда на „Хамнвеген“. Мъжът го насочи към канцеларията. Седна зад бюрото с мисли в съвсем друга посока. Взе ножче за писма и започна да отваря едно. Йелм се изкашля.
— Извинете ме — стресна се другият и остави настрани ножчето и писмото. — Не се чувствам особено добре.
— Значи ги познавахте лично?
— Само дотолкова, доколкото познавам и останалите членове. Разговаряли сме за яхти, размери на платна, ветрове, прогнози за времето. Такива неща.
— Те познаваха ли се? Общуваха ли в клуба?
— Честно казано — не знам. Доста се различаваха като навигатори, така че, не мисля. Дагфелт плаваше със семейството си: винаги взимаше Нини и децата в „Максин“. Спомням си, че по-голямата му дъщеря, която май е на осемнадесет или деветнадесет, беше започнала да се отегчава. А и синът му, който е по-малък с около две години, също не се забавляваше особено. Нини я хващаше морска болест още на кея. И въпреки това винаги беше усмихната и ентусиазирана. Иска, но не й стиска — казваше обикновено Дагфелт и се смееше. Но все пак държеше цялото семейство да е с него. Навярно тогава наистина имаха време един за друг, макар и доста да се разгорещяваха между островчетата. Такова впечатление оставяха.