Йелм се учуди колко информативни можеха да бъдат разговорите за платна и прогнози за времето.
— А Странд-Юлен? — попита, за да разпали словоохотливостта му.
— Той беше много различен. Прекалено сериозен навигатор. С една от по-малките яхти — „Сван“[1], която едва се побираше до кея. Винаги с екипаж от професионалисти: двама-трима младежи с най-модерна екипировка, и винаги различни. С лъскави, нови дрехи от най-скъпите марки.
— Винаги различни?
— Имам предвид екипажа. И много добре тренирани. Разбиращи от професията си като тези, които участват в световни състезания, например Обиколката на Уитбред. Но по-млади, разбира се. С добра физика — на плувци. Без изключение.
— В неговия случай много млади, руси и почернели от слънцето? С чисто нова екипировка всеки път?
Мъжът примигна няколко пъти и нещо го накара да сбърчи нос. Вероятно собствената му бъбривост. Не само реакцията му беше прекалено силна. Има и нещо друго, помисли си Йелм. Притисни го.
— Добре — реши да пробва. — Не ме интересува дали Бернхард Странд-Юлен е бил педофил и си е падал по тридесет и пет годишни младоци в… как се казваше, оргия. А дали имате някаква представа къде мога да открия поне част от тях? Бил е над закона. Недосегаем.
— Репутацията му не е недосегаема… За мъртвите или добро, или нищо. Има съпруга…
— Възможно е — упорстваше Йелм — вие самият да не сте участвали като сводник в по-сериозните плавания на Бернхард и Бианка. Но ако не получа малко повече информация, ще се погрижа нещата да бъдат обстойно проучени. Хомосексуална сводническа дейност, вероятно с участието на малолетни, в един от най-изисканите яхтклубове в страната. Да не увъртаме. Слуховете са достатъчни, знаете много добре, господин Линдвикен. Бернхард е мъртъв, дайте ми Бианка. Поне една от Бианките.
Мъжът гризеше кокалчетата на пръстите си. Разговорът получи неприятно бърз обрат. Използвай объркването, мислеше Йелм. Някъде там се усеща вината му. За кратко му се стори, че Линдвикен говори на себе си.
— Десет секунди и ви водя в полицията за истински разпит.
— Но за бога, аз нищо не съм направил! Единствено съм си мълчал за това, което виждам, голяма част от работата ми тук е да не гледам и да не говоря.
— Засега нещата клонят натам, че вие лично, Артур Линдвикен, сте били главното лице зад голяма педофилска група във Вигбюхолм. За колкото повече имена и адреси се сетите в споменатите десет секунди, толкова по-голям шанс имате да се отървете от ужасното подозрение в очите на всеки член на клуба. А да не говорим за очите на съдията. Секундите вече са седем. Пет.
— Чакайте! — извика Артур Линдвикен. — Трябва да взема…
Спъна се и бутна картина от стената. Вдигна я. Завъртя бясно ключалката с код на касата и се озова пред значителен архив. Издърпа папката с буквата „С“. Извади пощенска картичка с безсъмнено величествената статуя на Дионис. Наистина впечатляваща мъжественост. С блед молив беше написано: Странд-Юлен, а с химикалка: Тръгваме. Винаги можеш да позвъниш. 641-12-12. И допълнено в послепис: Ти си най-голямото от трите сърдити козлета[2].
— Беше я изпуснал тук в офиса. Отговарям за загубените вещи в клуба и ги маркирам, ако си ги искат обратно.
— Намерени вещи в каса… Има ли такива на буквата Д?
— Дагфелт? Не.
— Потърсете.
Линдвикен облещи очи към Йелм.
— Нима не вярвате, че знам какво точно има тук?
Отвори чекмеджето с буквата Д и го наклони към полицая. Беше празно.
Йелм стана и размаха картичката с Дионис.
— Ще я взема. И без това не ви трябва. Но запазете архива. Може да ми послужи отново.
Когато мина покрай прозореца, Артур Линдвикен все още седеше зад бюрото си. Папката от архива се тресеше върху коленете му. За миг се поколеба — дали не се държа прекалено грубо? Не беше свикнал с хора, които не бяха разпитвани многократно от полицията и не знаеха правилата наизуст, както и всички трикове и пътечки за измъкване, кога да мълчат и кога да лъжат.
Вятърът се беше усилил. Малките лодки бяха издухани от залива.
Все още беше предобед, когато Йелм паркира служебната мазда до игрището за голф „Шевинге“. Учудващо много хора играеха в този делничен предобед в началото на април. Извади мобилния телефон и набра някакъв номер.
— Телефонни справки — каза женски глас.
— Нула-осем-шест-четири-едно-едно-две-едно-две, благодаря.
— Момент — пак телефонистката, която след малко съобщи: — Юрген Линден, „Тимермансгатан“, тридесет и четири.