— Благодаря — отвърна Йелм и записа името и адреса. Отпред постави четворка. Щеше да успее да свърши и това преди оперативката в три.
Остави колата и заизкачва стълбите към клуба. Младо момиче стоеше на рецепцията.
— Здравейте — поздрави то.
— Здравейте — поздрави и Йелм и показа картата си. — Криминална полиция. Става въпрос за двама ваши бивши членове.
— Мисля, че се досещам за кои — каза рецепционистката и кимна леко към сутрешния брой на „Свенска дагбладет“ пред нея. Йелм също кимна.
— Членували са тук, нали?
— Да. Мисля дори, че бяха доста усърдни. Винаги поздравяваха, когато идваха, поспираха се, за да поговорим.
— Знаете ли дали са играли заедно? Виждали ли сте ги някога заедно?
— Не, не бяха от редовните двойки… Не мога веднага да си спомня дали съм ги виждала заедно. Понякога оставаха след тренировка, но в по-голяма група. Подобен род играчи често се събират след играта, за да обсъдят и други теми.
— Какво имате предвид под подобен род играчи?
— Аматьорите.
Йелм направи кратка пауза.
— Вие се състезавате, нали? — попита след това.
— Ммм.
— И не харесвате особено много онези, които идват тук, така де, да се отъркват, да завързват контакти и да се срещат с колеги. Въпреки че сте израснали в Дандерюд, ви е малко трудно да приемете аматьорите, тъй като те са тези, които упорито превръщат спорта в развлечение за богаташи.
— Много психоаналитично — отбеляза момичето.
— Как става? Можеш ли да започнеш да играеш още с идването, или трябва да се регистрираш по някакъв начин?
— Имаме книга за гости, в която всички, които играят, се записват.
— Мога ли да я видя?
— Лактите ви са върху нея. Извинете, идват посетители.
— Почакайте малко — прекъсна я Йелм. — Докато разгледам написаното през последните седмици, можете бързичко, с помощта на този прекрасен компютър, да потърсите кога Дагфелт и Странд-Юлен са станали членове.
— Ще ви обслужа след секунда, извинете ме — каза служителката на двама посивели господа в класически карирани пуловери за голф от агнешка вълна. Йелм подслуша незабелязано разговора им, докато преглеждаше така наречената книга за гости.
— Да, за бога — каза по-старият. — Много нещо ще чуят ушите ни, преди да се уморят. Нали прочете в „Свенскан“?
— Прочетох, боже мой! Трябва ли всеки свестен човек в днешно време да разчита на фирма за охрана? Изискани хора, братко, изискани хора, ти казвам. И Дагфелт, и Странд-Юлен. Познавах ги лично. Смяташ ли, че е дело на комунистите?
— Исусе Христе, откъде да знам. На тези не трябва много-много да се вярва. Дори имат представител в културната редакция на „Свенскан“.
— Нима? Шпионаж? Съсирек точно в сърдечната област? Не върви на добре „майка Свеа“.
— Да, нищо подобно не се е случвало, откакто онзи, как се казваше, комунистът, започна да пише есета на актуални теми.
— Лундстедт.
— Точно той: Арвид Лундстедт. А да не говорим за червения главен редактор, който някой нещастник с криворазбрана толерантност беше допуснал да се настани на писателския трон.
— Брадвата ли имаш предвид? Червената брадва?
— Същия.
Йелм остави господата на не съвсем непредсказуемата им съдба и взе разпечатката от момичето, преди то с усмивка да се обърне към тях. Но ето че пак ги прекъсна.
— Още не съм свършил. Господин Д. е станал член през осемдесет и втора — каза тихо, за да не привлече вниманието на другите двама. — Господин С-Ю. едва през осемдесет и пета. Пазите ли книгите за гости оттогава?
Служителката се извини отново на господата.
— Истинска красавица — чу зад гърба си. — Говорят, че е десета в ранглистата на Европа.
— Може ли да влезем в офиса? — попита Йелм. Влязоха. — Десета в ранглистата на Европа? — повтори учудено.
Тя се усмихна.
— Не, любезните старци ме бъркат с Лота Нюман. Какво са десет години по-малко или повече на тяхната възраст!
— Пазите ли старите книги за гости?
— Да, в архива са. Мога да ги донеса.
— Чудесно. От осемдесет и втора година насам. Трябва да ги взема със себе си. Ще ви ги върна. Налага се да взема и тази. Започнете нова. Когато приключим, ще ги получите обратно. Най-много след няколко дни.
— Не, тази не мога да ви дам. Използваме я в момента.
Въздъхна. Надяваше се да не използва езика на властта.
— Чуйте ме сега. Става въпрос за двойно убийство, което вероятно няма да остане двойно. Скоро цялата ви клиентела ще бъде следствена. Имам правомощия, които ще накарат дори милите старци ей там да заговорят за полицейска държава. Разбрахте ли?
Рецепционистката тръгна към архива. Никога не спираше да се учудва колко близки бяха обикновеният език и този на властта. С малки, но ценни различия. Доста привлекателни, ако се използват от точния човек. И доста ужасни, в противен случай.