Когато излезе, крепейки голям кашон със стари книги за гости, го посрещна изненадващо пролетно слънце. Нямаше никакъв вятър. Екстра време за голф. Или поне така му се стори.
Единственият знак, че беше на прав път, беше една почти заличена, пожълтяла и написана на ръка стара табела — „Мимиро“ — до звънец, който се мъдреше сред десетина други, на ниска порта, половин стълба надолу, в подземието на „Сталгренд“[3] в Стария град. Натисна звънеца и през ръждясалата метална решетка на домофона прозвуча суховат глас.
— Да?
— Не знам дали съм на правилното място. Търся Ордена Мимир.
— Тук е Орденът Мимир. Какво желаете?
— От криминална полиция съм. Става въпрос за двама от вашите членове.
— Влезте.
Ключалката избръмча и Йелм отвори малката, стара врата. Трябваше да се наведе, за да влезе. Антрето беше тясно и мрачно, въздухът прашен и влажен. Сграда от Средновековието, която изглежда не беше ремонтирана оттогава. Постоя, докато очите му свикнат с тъмнината. През една врата се появи висок, жилест старец, обвит в странна, светлопурпурна мантия. Протегна ръка към Йелм и ако полицаят не беше прочел за естеството на подобни братства, вероятно щеше да разтърси ръката му така, че да я измъкне от ставата.
— Добър ден — поздрави мъжът. — Аз съм Давид Кльовенйелм, Пазител на Ордена Мимир.
— Пол Йелм — представи се полицаят и пое протегнатата ръка. Както очакваше, ръкостискането беше доста силно, но не точно колкото при масоните, ако сравнението беше уместно.
— Все още не сте разгледали светая светих отвътре — проеча гласът на Давид Кльовенйелм. — А може и да не го направите. Достъпът ви зависи от това, за какво сте дошли.
— Пазител… — каза Йелм. — Това нещо като велик майстор ли е?
— Избягваме подобни старомодни титли, защото тогава орденът ни рискува да се превърне в умалителен вариант на този на Свободните зидари. Знаете ли, между другото, кой е техният велик майстор?
Йелм поклати глава отрицателно.
— Принц Бертил — каза Кльовенйелм.
— Нима е още жив? — учуди се Йелм.
Гласът на Кльовенйелм прозвуча като гръм, който едва след десетото ехо заприлича на смях. Очевидно съществуваше враждебност между ордените.
— Влезте, комисарю.
— Благодаря — каза Йелм, без да се сети да го поправи. Всяка крачка напред беше несъмнено полезна в тази ситуация.
Тръгнаха бавно надолу по дълга криволичеща стълба. По масивните каменни стени се стичаха капки влага, а таванът беше толкова нисък, че върлинестият Кльовенйелм се приведе почти наполовина.
Заобиколиха няколко устойчиви на влагата факли. Накрая стигнаха до миниатюрна стаичка с гербове, пръснати по стените, плътна завеса от кадифе на най-отдалечената стена и огромно бюро от дъб. Върху него бяха поставени два подноса за сирена с пластмасови похлупаци; малки ивички влага ту се образуваха, ту изчезваха върху затъмнената, неясна повърхност. Кльовенйелм вдигна единия от похлупаците и извади малък, супермодерен лаптоп. После се настани зад бюрото.
— Предполагам, че бихте искали да се консултирате с нашия регистър — избоботи старецът. Странният глас на мижавата светлина в горното помещение сега си беше съвсем на място. — Заповядайте, седнете, главни комисарю.
С този темп след четвърт час ще бъда шеф на Националната полиция, помисли си Йелм и седна на столче, точно срещу Пазителя.
— Предположението ви е съвсем вярно, Пазителю — подмаза се. — Касае се за двама членове на ордена ви. И двамата са били убити — в разстояние само на няколко дни.
Кльовенйелм нямаше вид на потресен, по-скоро малко се замисли. Пооправи светлопурпурната мантия около шията си.
— Братята от Ордена Мимир заемат, обикновено, позиции на нива, където насилието е рядко явление. Нима намеквате, че орденът е замесен по някакъв начин?
— Съвсем не. Търсим навсякъде, където е възможно да е имало допирни точки на двете жертви, и то най-вече за да можем да предотвратим бъдещи подобни действия. Членството на двамата в този изключителен орден е една от тези допирни точки.
— Разбирам. Кои са жертвите?
— Пазителят не чете ли ежедневници?
— Вече не толкова често. За да мога да се грижа за ордена целодневно, се пенсионирах не само от работата си, но се оттеглих и от тези страни на външния свят, които намирам за отблъскващи. На определена възраст човек може да си позволи това.
— И в определено финансово положение.