— Много добро резюме — каза Йелм и се сбогува.
Дъждът беше спрял. Силният пролетен вятър гънеше на леки вълнички повърхността на Салтшьо[6].
Априлско време, помисли си Йелм.
Чакаше на червено до площад „Сьодермалм“ и гледаше през „Слусен“[7] нагоре към висящата фасада на ресторант „Гондолата“. Тя приличаше по-скоро на метровагон в депо, отколкото на гондола.
Висящите градини на Вавилон, не спираше да рови в мислите си, когато светна зелено.
Зави с маздата по „Хорнсгатан“, подмина наскоро стоварените кашони за офисите, които се извисяваха над близкия тунел, и ето че отново го спря червената светлина.
Висящите градини на Вавилон, пак се сети за тях и пак светна зелено.
Профуча покрай надлеза на „Хорнсгатан“ и църквата „Мария Магдалена“. Пак червено. Под порива на вятъра хората пресичаха на странни диагонали от и към площад „Мария“ с дрехи, веещи се около телата. Двама мъже играеха на петанк на чакълената пътека до кафе „Тиволи“; като че с крайчеца на окото долови как халата засмука една от тежките метални топки и я запрати право върху гърба на кутрето, крачещо до минаваща дама.
В този момент светна зелено. Престрои се в лявата лента, без да може напълно да избегне червената светлина на следващото кръстовище, и зави по „Тимермансгатан“.
Вратата беше с код. Занатиска раздразнено и с налучкване произволни цифри. В продължение на две минути изпробва стотици комбинации. Без резултат. Направи крачка назад и се озова до младо момиче със стърчаща черна коса и кожено яке, което го гледаше подозрително.
— Полиция.
— Така ли разрешавате случаите си? — възмути се девойката.
Дълго зяпа след нея, докато чезнеше надолу към „Мария Престгордсгатан“.
— Да — отговори на себе си Пол Йелм и продължи бясно да натиска цифрите. Най-накрая малкият червен диод светна; чу се слабо щракване. Какъв ден, помисли си и влезе. Откри името на табелата точно до вратата и се отправи към четвъртия етаж.
На отвора за пощата пишеше „Линден“. Натисна звънеца. Веднъж. Два пъти. Три пъти. Четири пъти. След четвъртото позвъняване се чу тропот и рус младеж, на около осемнадесет, се показа на вратата. Небрежно провиснал анцуг едва покриваше тялото му, косата беше извита настрани.
— Да не спеше? — попита ченгето и показа картата си. — Ти трябва да си Йорген Линден?
Младежът кимна, като напразно се опитваше да се вгледа в картата, която се клатеше пред очите му.
— Какво има? — учуди се Йорген Линден с пресипнал глас.
— Серийно убийство — отговори Йелм и се шмугна покрай него в апартамента.
— Какво говориш, по дяволите? — ядоса се момчето и го последва, докато тъпчеше блузата си в долнището. На дивана в една от двете стаи на апартамента имаше смачкано одеяло. Отстрани лежеше купчина дрехи с хвърлено най-отгоре кепе, което, доколкото Йелм успя да забележи, беше обърнато наопаки. Обърнато наопаки кепе до дивана. В другата стая леглото беше педантично оправено. Двете страни на една монета, сети се за това клише, като се запъти към прозореца, за да пусне малко свеж въздух от добре поддържания заден двор с млади дръвчета и дървени пейки.
— Един часът е. Винаги ли спиш толкова до късно?
— Късно, късно. Побудувах доста снощи.
— Какво работиш?
Линден сгъна внимателно одеялото и седна на дивана.
— Безработен съм.
— Доста добре се оправяш с помощите за безработни.
— Какво искаш?
— Предполагам, че не си чел днешните вестници?
— Не съм.
— Убит е Бернхард Странд-Юлен.
Въпреки младостта си Йорген Линден изглеждаше най-опитен от всички, с които се беше срещнал днес, що се отнасяше до разговори с полицията. Успя да задържи леко невинното учудено изражение. Възможно бе погледът му малко да се бе прояснил, мозъкът му беше започнал да щрака.
— Кой?
— Не се прави, че не знаеш. Директор Бернхард Странд-Юлен.
— Не, не знам.
Йелм извади картичката с мъжествения Дионис от джоба на дънковото яке и я вдигна.
— Голям, а?
Линден гледаше картичката, без дума да пророни. Йелм продължи:
— Да не би това да е запазената ти марка или нещо такова? Проучване на пазара? В метрото ли ги раздаваш?