Линден все още мълчеше. Гледаше навън през прозореца. Бурята караше ниските купести облаци буквално да препускат. Йелм не се отказваше:
— А какво пише от другата страна? Тръгваме. Винаги можеш да позвъниш. На онзи телефон, не на някой друг. — Йелм посочи безжичния телефон на стената до прозореца. — А, а това какво е? Има още нещо. Малък послепис. Ти си най-голямото от трите сърдити козлета. Както е редно, накрая следват подпис и дата. Мисля, че ако сравним почерка с този на бележките върху телефонната масичка, ще открием доста интересни неща.
Йелм седна на фотьойла срещу Линден.
— Сбори се голямото сърдито козле с трола, набоде го на рогата и го хвърли толкова далече, че тролът изчезна, та се не видя. После се затича към пасбището. Тревата беше толкова вкусна, козлетата така си похапнаха, че едва се прибраха вкъщи. И сигурно още са добре охранени, ако така сладко си пасат.
Йорген Линден все още мълчеше. Йелм продължи:
— Царството на детството. Често я четях на децата си, преди почти десет години. Всяка вечер. Спомням си всяка дума. Какъв е бил този трол — полетял във въздуха и изчезнал завинаги? На бедността? На въздържанието? Още ли броди по планинските пасбища?
Линден затвори очи, без да отвори уста.
— Синът ми е само няколко години по-малък от теб. Тук и сега ли ще ми отговориш, или в полицията: какъв трол прогони големият козел Странд-Юлен?
— Не на бедността, във всеки случай — поде Линден с неохота. — Не желаеше повторения. Не искаше да ни види отново. Мангизите ще ми стигнат за няколко месеца, но не и за по-дълго. За дрога и дума да не става. Чист съм.
— Никакви рейв-партита и екстази? Както нощес?
— Това е нещо различно. Не води до пристрастяване.
— Разбира се, че не — ченгето се облегна назад във фотьойла. — Но ако продължиш да проституираш, скоро ще се нуждаеш от нещо пристрастяващо. Добре, нямам време за това точно сега. Най-важният ми въпрос е: някога правил ли си услуги на директор на име Кюну Дагфелт от Дандерюд?
— Невинаги научаваш имената им…
— Така изглежда — съгласи се Йелм и показа снимка на горд мъж, борещ се да носи петдесетте си години с чест, борба, която само преди няколко дни беше завършила с пълно фиаско. Нищо не разкрива суетата така, както смъртта, помисли си Йелм, убеден, че го беше прочел някъде.
— Не — отговори младежът. — Не го познавам.
— Със стопроцентова сигурност? Порови в паметта си.
— Спомням си ги, вярвай ми. Всичките.
— Цялото стадо от кози… Окей, името и адреса на сводника ти?
— Но…
— При други обстоятелства вероятно бих се опитал да те разкарам от улицата, да те вдигна за врата като коте и да те хвърля вкъщи при родителите ти…
— Трудно би било.
— … сега нещата са малко по-различни. Всичко, което търся, е възможно най-изчерпателна информация за Дагфелт и Странд-Юлен. Затова незабавно ми трябва името на сводника ти.
— Знаеш ли какво ме чака, ако разбере, че съм го издал?
— Няма да го научи от мен, гарантирам ти.
— Юхан Стаке. Не знам дали това е истинското му име, а адрес нямам. Само телефон.
Линден написа номера на една хартийка и я подаде на полицая.
— Последно: Странд-Юлен имаше ли сексуални предпочитания. Трябват ми възможно най-много подробности.
Йорген Линден го гледаше с молба за пощада и се разплака.
Езикът на властта, мина му през главата, без да разбира какво чувства.
Градушка зачука по перваза на прозореца за десет дълги секунди. После спря. Априлско време, помисли си Йелм и силно кихна.
Часът беше вече два, когато натисна звънеца на къщата в Нокебю. Чу първите петнадесет тона на „Ода на радостта“ да се повтарят три пъти, мразеше глухотата на Бетовен. Беше объркал малко посоката на картата и се бе оплел във вътрешните улици около площад „Брома“, вместо да тръгне направо по „Дротнингхолмсвеген“ до крайбрежната част на моста „Нокебю“. Все още проклинаше лошата си ориентация в южните предградия, застанал на голямата веранда до „Грьонвиксвеген“ в очакване някой да му отвори. Точно зад къщата парцелът се спускаше към Меларен[8], в най-красивата му част, залива между Шершьон и Нокебю. Вилата не беше от най-помпозните в района, но оправдаваше доста добре мястото си в този западен оазис, върху който априлското слънце беше избрало да пръсне капризните си лъчи.
Най-сетне възрастна дама отвори вратата. Йелм предположи, че е икономката.
— Криминална полиция — каза той, страшно отегчен от поредното повторение. — Търся Рикард Франсен.
— Позадрямал е — уведоми дамата. — За какво става дума?
— Важно е. Ако не ви затруднявам особено много, ще ви помоля да го събудите.