Самият той чувстваше празнота. Затова бе наблюдавал мимолетния страх на колегата си. За да избяга за малко от себе си.
Денят беше започнал по възможно най-лошия в представите му начин. В спалнята беше страшно задушно, ранното пролетно слънце беше напекло щорите и консервирало застоялия въздух. С упорита, напираща сутрешна ерекция беше пропълзял по-близо до Сила, която възможно най-незабележимо се беше увила като змиорка в противоположна посока. Не забеляза това, не искаше да го забележи, пълзеше към нея с инатливата си, страстна възбуденост. А тя се изплъзваше, сантиметър след сантиметър, докато изведнъж стигна до ръба на леглото и падна на пода. Подскочи, напълно буден, и седна в леглото с рязко „угаснала“ ерекция. Тя стана бавно от пода, клатейки глава. Беше вбесена. Бръкна с ръка в бикините и извади напоена с кръв превръзка, която протегна към него. Той направи гримаса на едновременно отвращение и извинение. Тогава видяха Дане да стои на вратата. Четиринадесетгодишното пъпчиво лице бе опулено в неприкрит ужас. След миг избяга. Чуха завъртането на ключа и „Public enemy“[3], увеличени до дупка. Спогледаха се. Отново сплотени от объркваща вина. Сила се втурна навън, но чукането по вратата на сина им не доведе до никъде.
Седяха и закусваха.
Тува и Дане бяха отишли на училище. Момчето не беше закусило, не беше изрекло и дума, не беше погледнало никого от тях. С гръб към Пол, Сила Йелм говореше на врабчетата в хранилката до прозореца на къщата в Норшборг[4]:
— Бил си на две раждания. Как можеш, по дяволите, все още да се отвращаваш от физиологията на женското тяло?
Чувстваше такава празнота. Колата мина бавно покрай стопанство Слагста отдясно и училище „Бруна“ — отляво. След това направи остър завой надолу към площад „Халунда“; за миг Сванте Ернстсон се озова в скута му. Размениха си уморени погледи и се взряха в късите, но претъпкани отсечки „Линвеген“, „Корнвеген“, „Хампвеген“, „Хавревеген“, които се нижеха покрай прозореца. Все с имена на житни култури — лен, ечемик, коноп, овес, — като учебник по агрономство. Наоколо се издигаха високи, еднотипни блокове, в контраст с аграрната терминология, построени през шестдесетте и седемдесетте години с брутална липса на фантазия. Почвата, помисли си Пол Йелм, без да осъзнава какво има предвид. Изчезналите гласове от живота на село ечаха в него като призраци.
До площада бяха спрели три полицейски коли с отворени врати. Зад част от вратите стояха наведени униформени полицаи с извадени оръжия, насочени в напълно различни посоки. Останалите тичаха наоколо и разпръсваха любопитни минувачи, детски колички и собственици на кучета.
Колата им се нареди до другите. Младши полицаите слязоха и се включиха в това, което по-късно щеше да бъде наречено „евакуация на района“. Йелм все още седеше наполовина в колата, докато Ернстсон излезе и се приближи към съседната. От нея се измъкна провисналото туловище на Юхан Брингман. Той разтегна бавно скования си гръб.
— Службата за имигранти — каза той с усилие по време на трудното излизане. — Трима заложници.
— Окей, какво знаем? — Ернстсон разкопча коженото си яке на късното зимно слънце и погледна от височината на ръста си прегърбеното тяло на Брингман.
— Ловна пушка, на втория етаж. Главната част от сградата е опразнена. Чакаме спецчастите.
— От Кунгсхолмен? — провикна се Йелм от колата. — Доста ще се забавят. Видя ли движението по Е-4?
— Къде е Брюн? — попита Ернстсон.
Брингман поклати глава.
— Не знам. Навярно чака тежката артилерия. Във всеки случай една от служителките успя да се измъкне. Покажи се, Юхана, ела. Това е Юхана Нилсон, работи в сградата.
Руса жена, около четиридесетте, излезе от колата и застана точно срещу Ернстсон, с едната ръка на челото, а с другата върху устните, гризейки нокът след нокът. Сванте Ернстсон я докосна приятелски по рамото и каза с най-спокойния си глас:
— Опитай се да се успокоиш. Ще се справим с това. Знаеш ли кой е той?
— Казва се Дритеро Фракула — отвърна Юхана Нилсон. Гласът й трепереше, но беше убедителна. — Косовски албанец. Отдавна е тук със семейството си, понесено от общата вълна за отзоваване. Мислеха, че всичко е уредено, чакаха само гражданство и изведнъж изненадващата вест. С напълно противоположен ефект, предполагам, земята се разтресе под краката им. Толкова ми е познато това чувство.