— Затова чашата е толкова миниатюрна — добави услужливо Йелм.
— Достатъчно други неща се въртят в главата ми — измърмори шефът и вдигна радиостанцията до ухото. Всеки разполагаше с такава, окачена на ремък на гърдите. — Ало, отряд едно, на пост ли сте?
Малко попращя, докато се чу гласът на Чавес:
— Паркирали сме на „Губшерсвеген“, точно зад църквата. Тръпнем в очакване. Живеете ли си вътре?
— Таксито е поръчано за осемнадесет и четиридесет — Хюлтин бе кратък. — Как сте там в храсталака? Колко пъти да повтарям, че е важно да държите слушалката в ухото! И без много разговори и движение.
— Ох — обади се дрезгаво Сьодерстет. — Тъкмо вися с крака, вкопчени за крушата, и издавам звуци като в джунгла.
— Та нима ще клечим в трънаците с часове? Вятърът е адски гаден в момента — зъзнеше Холм.
— Ако не искаш една трета част от екипа да се тръшне с пневмония, трябва да измислиш нещо — предупреди Сьодерстет.
— Прави сте. Решението не беше добро. Времето очевидно е против нас. Ще се редувате вътре през час-два, за да се постоплите. И облечете възможно най-дебелите дрехи, които откриете в къщата.
Рикард и Биргита Франсен слязоха по стълбите. Съдията беше облечен в стар, но все още стилен раиран костюм с жилетка и джобен часовник. Пооправи си вратовръзката и се наведе встрани, за да може да надникне през прозореца покрай огромното туловище на Нюберг.
— Неприятно време за външна охрана — каза точно когато се появи таксито. — Надявам се, че ще сменяте колегите си. Трима здравеняци тук вътре, а една жена там отвън. Много джентълменско. Е, тръгвам, грижете се добре за съпругата ми. Тя е моето съкровище.
Двамата старци се целунаха набързо, Франсен облече палтото си и излезе на вятъра. Жена му гледа дълго след него.
— Таксито малко подрани — съобщи Хюлтин в радиостанцията. — Обръща и тръгва. Черен мерцедес, CDP четири, четири, три.
— Черен мерцедес CDP четири, четири, три — повтори Чавес.
Хюлтин пусна радиостанцията, която увисна на кожената каишка до средата на гърдите му, и се обърна към госпожа Франсен:
— Така, от сега нататък е рисковано да седите тук. Надявам се, че ще се чувствате удобно на горните етажи и ще избягвате да слизате долу без нужда.
Биргита Франсен се втренчи за миг в комисаря, като че се опитваше да свърже име и случка с живо човешко същество. Кимна кратко и плавно се отправи нагоре по стълбите. Когато изчезна, Хюлтин каза:
— За съжаление, господа, Франсен е напълно прав. Трябва да ги смените, когато влязат.
Нюберг кихна, въздъхна тежко и леко почука на измъчвания от вятъра прозорец. Отправи се към кухнята, за да огледа вратата и прозорците към задния двор. Въпреки бурята залезът над Меларен беше великолепен.
Йелм сви наляво към кабинета на съдията, провери прозорците и продължи към двете по-малки стаи в същата половина на приземния етаж. Всичко беше нормално.
Хюлтин влезе в дневната, седна на кожения диван и съобщи на Сьодерстет и Холм добрата новина за смяна на караула.
Очакването, помисли си Йелм, като запрелиства сборник от закони в кабинета на Франсен. Всичко изглеждаше захабено от прекалено ползване. Старецът вероятно отказваше да спре да работи. Може би не съществуваше нищо друго извън работата, само една огромна гинунгагап[1]. Може би затова на всяка цена е трябвало да обнови Ордена Мимир. Полицаят постоя апатичен, зачетен в наредба за разрешени и забранени уреди за бране на горски плодове, докато светлината почти изчезна. Завари Нюберг в кухнята с чаша бяло вино в ръка.
— Има отворена бутилка в хладилника — поясни колегата и вдигна чашата. — Налей си, домакинята черпи.
— Утеха за отменената репетиция? — попита Йелм и отвори хладилника.
Загледа се в етикета. Мозел. 1974. Нищо не му говореше.
— И сега какво, вън на студа, горките ми гласни струни — замърмори Нюберг.
— Хич не ни е лесно.
— Хич, ама хич.
Говореха си, докато чакаха. Невероятни глупости, които едва ли щяха да бъдат уместни в друга ситуация. Разговор с мисли, летящи в различна посока. Всичко можеше да се развие невероятно бързо. Всеки момент можеше да се случи нещо съдбовно. Трябваше да са хем спокойни, хем нащрек. Като нож с две остриета бе това състояние на стрес.
— Женен ли си? — попита Йелм, дъвчейки банан, докато разглеждаше останалите неща в хладилника.
— Разведен. А ти?
— Последния път, когато видях жена си, бях все още женен.
Слънцето надникна за миг, докато потъваше зад вълнистата повърхност на Меларен. Облаците се стелеха с различна скорост един върху друг. Играта на априлската буря.
Нюберг запали цигара и почерпи Йелм. Той не отказа. Запушиха в тъмнината.