— Познаваш ли го?
— Да го познавам? За бога, той ми е приятел! Аз разглеждах случая му. Познавам децата му, съпругата му, проклетите му котки. Всъщност на мен иска да си отмъсти. Плах човек, на мравката път прави. Оказа се, че съм го лъгала. — Тя повиши глас: — Без да знам, съм го лъгала през цялото шибано време! Наредбите се променят, променят, променят. Как, по дяволите, да си вършим работата, когато всичко, което казваме, се превръща постоянно в лъжа?
Пол Йелм се надигна тежко. Съблече дебелото си дънково яке с яка от овча кожа, разкопча кобура от рамото и го хвърли в колата, пъхна оръжието отзад в колана на панталона и отново се облече.
Обладан бе от такава празнота.
— Какво правиш, мамка му? — попитаха в хор Сванте Ернстсон и Юхан Брингман.
— Влизам.
— Спецчастите ще дойдат всеки момент, за бога! — извика Ернстсон подире му, докато той пресичаше „Томтеберявеген“. Настигна го тичешком и го сграбчи за ръката. — Чакай, Пол, без глупости. Излишно е. Остави го на експертите.
После срещна погледа му. Видя празната решителност и пусна ръката му.
Познаваме се прекалено добре, помисли си Ернстсон и кимна.
Пол Йелм се промуши бавно нагоре по стълбите на службата. Нищо не се виждаше, нищо не се чуваше. Въздухът не помръдваше в пустата, опразнена сграда. Навсякъде бетон. Бетон с дебел слой приличаща на пластмаса боя, която сивееше, независимо от цвета, с посредствена украса от олющени петна. Странната топлина, трепереща като в пустинята, изсмукваше миризмата на урина, пот и алкохол. Така мирише Швеция, помисли си, докато се качваше.
Беше средата на деветдесетте.
Плъзна се бавно напред по празния, скучен коридор и стигна до затворената врата. Пое дълбоко въздух и извика:
— Фракула!
Остана съвсем, съвсем притихнал. За да не го нападнат мислите, продължи:
— Казвам се Пол Йелм и съм полицай. Сам съм и не съм въоръжен. Искам само да си поговорим.
Чу се лека суматоха зад вратата. После мрачен глас каза почти недоловимо:
— Влез.
Още една глътка въздух и отвори вратата.
На пода в канцеларията седяха две жени и мъж с ръце на главата. Съвсем до тях, до стената без прозорец, стоеше дребен, мургав мъж в кафяв костюм, с жилетка, вратовръзка и ловна пушка. Последната бе насочена към ноздрите на Пол Йелм. Затвори вратата след себе си и вдигна ръце във въздуха.
— Знам какво ти се е случило, Фракула — каза напълно спокоен. — Трябва да се справим с тази ситуация, без някой да пострада. Ако се предадеш сега, все още можеш да обжалваш решението, иначе те чака затвор, а след него директно отзоваване. Погледни, нямам оръжие — продължи, като бавно изхлузи дънковото яке и го хвърли на пода.
Дритеро Фракула силно примигна. Пушката сочеше ту към Йелм, ту към тримата служители на земята.
Не ме карай да се обръщам, мислеше Йелм, говори, говори. Покажи, че му съчувстваш. Използвай думи, с които да го накараш да се замисли. Отвлечи вниманието му.
— Помисли за семейството си — успя да продължи. — Какво ще правят децата ти без твоята подкрепа? Жена ти работи ли? Как ще си намери работа, Фракула? Какво образование има?
Пушката се задържа към него, това и целеше. Фракула внезапно проговори, почти рецитираше на чист шведски.
— Колкото по-тежко престъпление извърша, толкова по-дълго ще можем да останем. Мислил ли си за това? Няма да върнат семейството ми без мен. Жертвам се заради тях. Не може ли да се приеме така?
— Грешиш, Фракула. Семейството ти незабавно ще замине при сърбите без каквато и да било закрила. Как мислиш, че ще постъпят те с жена и малки деца, опитали се да избягат? И какво мислиш, че те очаква в затвора, ако убиеш полицай, невъоръжен полицай?
За секунда мъжът, напълно объркан, снижи пушката няколко сантиметра. Йелм издебна момента. Бръкна отзад, извади оръжието и стреля.
Един глас утихна вътре в него: Как можеш, по дяволите, все още да се отвращаваш от физиологията на женското тяло?
За момент, като че изтръгнато от реалността, всичко застина. Фракула все още държеше пушката си, напълно вцепенен. Обърканият му поглед се губеше в този на полицая. Всичко можеше да се случи.
— Ай — завайка се Дритеро Фракула, изпусна пушката и се строполи напред.
Каквото повикало, такова се обадило, въртеше се в главата на Йелм, който се чувстваше зле.
Служителят на пода придърпа оръжието и здраво го притисна към главата на похитителя. Петното от кръв под дясното рамо ставаше все по-голямо.
— Пусни оръжието, за бога! — кресна Пол Йелм и повърна.
[1] Vag (шведски) — път — бел.прев. ↑