Това беше полицията, чието странно географско местонахождение можеше да се определи приблизително така: Фития, пощенски код в Норшборг, община „Бутшюрка“, полицейски участък „Худинге“. Ако човек не желаеше да произнася името „Фития“, поради асоциация с думата за женски полов орган[1], винаги можеше да каже „Бутшюрка“[2], където освен църквата се намираха и доста приятни места като Вошта и Грьодинге, или пък Норшборг, родното място на гения на тенис на маса Дж. У Валднер и на популярния отбор по хокей на трева „Балруг“, а защо да не предпочетеше и свързваното със спане предградие Худинге от произношението на шведската дума за възглавница „кудде“. Самият Йелм живееше в къща в Норшборг, през няколко двора от родния дом на Валднер. Въпреки това никога не можеше с точност да каже къде се намираше. Най-малко пък в днешно време.
Мястото, забравено от бога, помисли си фаталистично и влезе в стаята, наричана „Кафявата стая“, с тапети, сменяни веднъж в годината, които винаги ставаха кафяви само след няколко дни; Ерик Брюн редовно освещаваше новите тапети с оставена да гори пура и облаци дим, изпускани от дробовете. Йелм никога не беше ходил у Брюн, в ергенския му апартамент в Ериксберг, мълвите, за който добиваха митични размери, но можеше да си представи как изглеждаха стените там. Той, от своя страна, не пушеше, но от време на време запалваше по цигара, за да не се превръща в роб на добродетелта, както беше казал някакъв мъдрец.
Днес вече беше изпушил шест и знаеше, че ще станат повече. Никотинът го беше позамаял и за пръв път влизането в стаята на Брюн, чиято атмосфера бе определена от здравните служби за нездравословна, не беше съпроводено от спонтанен шок. Един прекалено стриктен служител бе залепил веднъж рисунка на череп и кости на вратата му и Йелм и Ернстсон бяха изгубили три часа от ценното си работно време, за да я изтъркат.
Ерик Брюн не беше сам. Седеше зад претрупаното бюро и пафкаше една огромна руска пура. На дивана до стената с прозорците се бяха разположили двама излъскани господа на възрастта на Йелм, около четиридесетте — но на кого би му хрумнало да нарече него „господин“? На тях им прилягаше от само себе си. Не знаеше кои са, но познаваше строгостта на лицата им.
Да, да, беше го очаквал.
Брюн надигна тромавото си туловище и се запъти да го посрещне; подобно физическо усилие представляваше рядкост. Подаде му ръка за поздрав и се почеса по посивялата си червеникава брада.
— Моите поздравления — каза той, като много ясно подчерта моите. — Изключителен професионализъм. Как се чувстваш? Говори ли със Сила?
— Благодаря — отвърна Йелм с поглед към господата на дивана. — Още не съм я открил. Предполагам, ще го научи от другаде…
Брюн кимна изчакващо и се върна на любимия си стол.
— Както казах, аз и всички в управлението те поздравяваме и подкрепяме… Не отговори на въпроса как се чувстваш…
— Да, прав си — каза Йелм и седна на стола срещу бюрото.
Още едно от продължителните кимвания на Брюн, докато говореше.
— Разбирам — продължи той, смучейки пурата. — Да ти представя Никлас Грундстрьом и Улф Мортенсон от Отдела за вътрешни разследвания. Дали те имат намерение да те поздравят, все още не е ясно.
Тъй като кратката тирада на Брюн прозвуча като сбогуване, двамата господа на дивана се изправиха. Настана моментно колебание, защото комисарят не помръдна от мястото си и продължи да пуши черната пура — какво не биха дали и двамата, за да избегнат тази ситуация на известна несигурност. Йелм благодари на Брюн с видимо равнодушен поглед и получи подобен в отговор. Комисарят дръпна за последно и бавно се надигна.
— Омбудсманът на Отдела за безопасност е решил да не напускам стаята си с пура в ръка — извини се и излезе, обвит от облаци дим.
Смачканият фас продължи да дими с кафяв пушек от пепелника.
Грундстрьом го отмести така, като че отместваше престояла месец кофа с изпражнения, и седна без огромно желание на добре опушения, приличащ на фотьойл работен стол на Брюн. Мортенсон се върна обратно на дивана. Колегата му постави куфарчето си на бюрото и извади очила с почти кръгли стъкла, които внимателно закрепи на носа си. После измъкна голям кафяв плик и вечерен вестник. Премести куфарчето на пода и показа заглавната страница на „Експресен“[3]. Заглавия с големи букви крещяха: „БРАВО. ГЕРОЯТ ОТ ФИТИЯ. ПОЛИЦАЙ — ГЕРОЙ В ЗАЛОЖНИЧЕСКА ДРАМА.“ Под тях се мъдреше една почти десетгодишна снимка на тогавашния младши полицай Пол Йелм.
— Медиите са разпределили ролите — каза Никлас Грундстрьом с висок, важен глас, сгъна вестника и се вторачи в Йелм. — В днешно време го правят много бързо, нали? Успели са да го публикуват още вечерта. Писалката е по-бърза от мисълта.