— Офисът на Миграционните власти в „Бутшюрка“, намиращ се в Халунда.
Жените в семейството го погледнаха и прецениха коментара му всяка посвоему. Тува разсъждаваше така: нима това е най-важното, а Сила си помисли: както винаги изразяваш недоволството си, като търсиш фактическите грешки, чувствата се превръщат в мисли, предчувствията — във факти.
Телефонът иззвъня. Йелм се оригна и отговори.
— Офисът на Миграционните власти в Халунда ли е? — беше Сванте Ернстсон.
— Миниатюрна ловна пушка… — допълни Пол Йелм.
Смях от двете страни, като между колеги. Предимството да говориш, без да те виждат. Необходимото вдетиняване. Различните видове смях. Още по звученето чуваш, че е насочен към определен човек. Същевременно се задълбочава, ако е насочен към самия тебе.
— Как е? — попита Ернстсон най-накрая.
— Горе-долу.
— Почва! — възкликнаха в един глас Сила, Тува и Сванте.
Старият опитен репортер стои на „Томтеберявеген“, загърбил площад „Халунда“. Слънчев пролетен следобед. Гъмжи от народ. Всичко изглежда съвсем нормално. Агитка с шалове на АИК[5] застава зад ентусиазираната осанка на репортера и прави знаци за победа.
— В осем и двадесет… — започна репортерът.
— Осем и двадесет и осем — поправи го Йелм.
— … мъж от косовско-албански произход влиза в офиса на Миграционните власти в Халунда, въоръжен с ловна пушка. От присъстващите четирима служители взима трима за заложници. Четвъртият успява да се измъкне. Завежда ги на втория етаж и ги поваля на пода. След близо двадесет минути полицай Пол Йелм от полицейски участък „Худинге“ се отправя към…
Направената преди десет години снимка изпълни екрана.
— Откъде се взе това? — възмути се Йелм.
— Какво сладурче — не се сдържа Ернстсон.
— Бяха в болницата — заобяснява Сила, като го гледаше. — Явно не те бяха открили в някой медиен регистър. Нося тази снимка в портфейла си.
— Носиш я?
— Носех я.
— … сградата. Качва се незабелязано по стълбището и успява да влезе в барикадираната стая…
— Барикадирана — повтори Ернстсон в слушалката.
— … и ранява похитителя в дясното рамо. Според тримата присъстващи служители намесата на Йелм е била образцова. За съжаление не успяхме да заснемем коментар на самия Пол Йелм или поне на шефа му в худингския участък — комисар Свен Брюн.
— Добрият стар Свемпа — не спираше Ернстсон отсреща.
Репортерът продължи:
— Брюн посочи, че разследването не е приключило, и се въздържа от коментари. Но вие, Арвид Свенсон, сте били един от заложниците. Разкажете.
Мъж на средна възраст се появи до репортера. Йелм го разпозна. Беше този, който бе притиснал пушката към главата на загубилия съзнание Фракула. Процеди през зъби последната глътка бира.
— Ще ти се обадя — каза на Ернстсон и отиде в тоалетната.
Погледна се в огледалото. Лице като лице. Без особени белези. Прав нос, тесни устни, тъмнорус, късо подстриган, тениска, венчална халка. Нищо повече. Дори не беше започнал да оплешивява. Ранна средна възраст. Две деца на границата на пубертета. Никакви особени белези.
Изобщо никакви белези.
Когато се смееше, гласът му ехтеше съвсем кухо. Горчивият, скучен смях на уволнен полицай с нисък чин.
Улф Мортенсон започна:
— Двете обилни кръвотечения на тила остават неизяснени.
Пол Йелм го прекъсна:
— Не сте ли разговаряли със заложниците?
— Ние си гледаме нашата работа, а ти — своята. Става ли? Макар и да не е така. Според съдебния лекар нараняванията на главата са причинени от цевта на пушката. Нима си я грабнал от ръцете му и си го ударил по главата?
— Значи не сте говорили със заложниците…
Сега Мортенсон и Грундстрьом седяха един до друг в обикновена, студена, стерилна стая за разпит. Може би бяха предусетили малката маневра на Брюн с магнетофона. Седяха в пълно мълчание и чакаха Йелм да продължи. И той го направи.
— Когато Фракула падна, пушката се озова на пода, съвсем до служителя Арвид Свенсон. Той я вдигна и я притисна към главата на поваления.
— И ти позволи това?
— Бях на пет метра от тях.
— Но позволи на този служител да притисне зареденото оръжие, с освободен спусък, към главата на мъж в безсъзнание.
— Никой не знаеше дали е в безсъзнание, или не, така че служителят Свенсон постъпи съвсем правилно, като му отне оръжието. Макар и да не трябваше да го притиска към главата. Затова и му креснах.
— Но не си помръдна и пръста да го спреш?
— Не. Но той остави пушката след миг.
— След миг… Колко дълъг?
— Толкова, колкото да повърна цялата шибана закуска.