Музиката ми липсва, мисли си, взима пистолета от масата и изчезва през верандата.
В стената остават два куршума от Казахстан.
28.
Нощ е и те стоят в хотелската стая на Йелм в центъра на Векшьо. Всеки със снимка на Йоран Андершон. Три снимки, които бяха получили от Лена Лундберг.
Шещин Холм се е излегнала на леглото.
В ръката си държи снимка на персонала на банката в Алготсмола от лятото на 1992-ра. Четиримата служители са застанали отпред и всички се усмихват приканващо. Реклама. Отпред са Лисбет Хед и млада жена — Миа Линдстрьом, а отзад — Алберт Йозефсон и Йоран Андершон. Йоран Андершон е висок, синеок, с коса с цвят на ръж и елегантен костюм. Опрял е ръка на рамото на Лисбет Хед и се усмихва широко. Мостът изглежда добре закрепен в устата му. Външният му вид е съвсем обикновен. Един от стотиците банкови служители в Швеция.
„— Вършеше си работата винаги безупречно — каза Лена Лундберг на смоландски диалект и вдигна за миг поглед от кафената чаша. — Почти педантично, бих казала. Не отсъстваше и ден, освен след злополуката. Банката имаше късмет с него.
На стената зад нея висеше малка, сложена в рамка бродерия, която съобщаваше: Моят дом е моята крепост.
Лена Лундберг бе скръстила ръце на корема си, който видимо бе започнал да расте.
— Може ли да се каже, че живееше с работата си? — попита Холм. — Че беше лично ангажиран?
— Да, така мисля. Живееше заради банката. И заради мен — добави внимателно. — Щеше да живее и заради детето.
— Все още може да го направи — каза Шещин Холм, без истински да вярва на думите си.“
Хорхе Чавес е седнал на ръба на леглото до краката й. В ръката си държи снимка на един много концентриран Йоран Андершон. Вдигнал е стрелата за дартс пред себе си и е готов да я хвърли. Невиждана, леденостудена целенасоченост струи от безупречно фокусирания му поглед. Датата 03.12.1993 г. е написана с черен молив на обратната страна на снимката.
„На стената срещу бродерията бе окачена мишена за дартс с три стрели. Чавес се приближи и дръпна едната. Гледаше очарован странния предмет с необичайно дълъг връх.
— Така ли изглеждат обикновените стрели за дартс? — попита той.
Лена Лундберг го погледна с тъжните си, зелени очи. Мина време, преди да успее да смени темата.
— Специално ги поръчваше от фирма в Стокхолм. Мисля, че се казваше Лъкове и стрели. Намира се в Стария град. Казваше, че една стрела трябва да бъде дълга тридесет сантиметра, наполовина връх и тяло, наполовина пера. Експериментираше с центъра на тежестта, който му допадаше. Идеалът се оказа с толкова дълъг връх. Но наистина изглежда странно.
— Играеше ли в някоя кръчма? — попита Чавес и със стрелата в ръка се опита да локализира центъра на тежестта.
— В дартс клуба в града. Във Векшьо, имам предвид. Там беше прекарал вечерта, която споменахте, когато го бяха били. Направил някакъв рекорд и когато клубът затворил, искал да продължи, затова и отишъл в онзи ресторант и продължил да се цели. Иначе не излизаше особено често.
— Вие самата играехте ли с него? — попита Чавес и захвърли стрелата в целта. Тя обаче не се заби там, а продупчи паркета. — Съжалявам — извини се той, извади стрелата и погледна малката, дразнеща дупка на пода.
Никой не се впечатли особено.
— Понякога играехме — отвърна Лена Лундберг, без да хвърли и поглед към неясните движения на Чавес. — На шега. Въпреки че не беше чак толкова забавно. Винаги ми даваше лека преднина, която наваксваше до края. Отказваше да загуби. Знаете, играе се от петстотин и едно до нула. Приключваш с изчистване, както се казва, като улучиш двойния сектор с последната хвърлена стрела, така че да стигнеш точно до нулата, нито повече, нито по-малко. Изчистването и нулата трябва да съвпадат.“
Пол Йелм се е проснал на фотьойла в хотелската стая и разглежда третата снимка. Най-скорошната, направена няколко седмици преди инцидента в банката. Йоран Андершон е прегърнал Лена Лундберг с широка усмивка. Нагазили са в снега покрай къщата, измайсторили са снежен фенер и са запалили малка свещ в него. Поруменял, изглежда здрав и щастлив. Все пак се долавя някаква свенливост в синия поглед.
Йелм я познава до болка. Тихата срамежливост на дете.
„— Значи той не знае, че сте бременна? — попита Йелм.
Лена Лундберг погледна отново кафената чаша и промърмори:
— Тъкмо се канех да му кажа. Но не беше на себе си след уволнението. Вестта пристигна по пощата в обикновен кафяв плик от Стокхолм. Дори и шефът му в банката, Алберт Йозефсон, не знаеше. Видях, когато отвори плика, как нещо в погледа му угасна. Може би още тогава разбрах, че съм го загубила.