— Нещо не ми се пие вино, сър Хю, не точно сега. Трябва да си вървя…
Камата на Ранулф отново се показа.
— Мистрес — предупреди я Корбет, — не си и помисляй да пийнеш и глътка от този дар. Сигурен съм, че е смъртоносно отровен. — Той потупа отец Джон по рамото. — Ти си истински син на баща си, в толкова много отношения. Дойде тук като вълк в овча кожа, за да довършиш играта, да убиеш и последния човек от твоя унищожителен списък.
— Калугерицата е убиецът — каза остро отец Джон. — Калугерицата е в Тауър заради престъпленията си, нали!
— И може да си остане там — със същия тон му отвърна Корбет. — Мастър Есколиър ще трябва да отговаря за много сериозни неща, освен ако негова светлост кралят не реши другояче, а аз мисля, че е възможно да го стори. Ще му бъдат поставени определени въпроси за бунта в Нюгейт, но що се отнася до последното, което се случи в „Сейнт Ботълф“, то в основата си беше постановка. Разбрах, че нещо не е наред, че има някаква грешка. Калугерицата винаги е отричал, че той е автор на писмата от „Страната Кокейн“.
— Какво?
— О, я не се прави на невинен! Има толкова много нерешени въпроси. Така и не проумях защо Калугерицата ще убива мистрес Кларис и нейния любовник Ричард Финк.
— Аз не…
— Постоянно си задавах един и същ въпрос — спокойно продължи Корбет. — Кой знаеше истината за злодеянията на Ившам? Най-вероятно мистрес Беатрис. Тя на свой ред призна, че единственият човек, на когото е казала някога, е бил нейният син, писарят, който нарича себе си Калугерицата. И не излъга. Просто е пропуснала един важен факт — грехът, който я преследва от години. — Корбет погледна към Беатрис. — Не е ли истина това, мистрес? — Той не изчака отговор, а се обърна отново към свещеника, наблюдавайки очите му, играещи, променливи, убягващи, като очите на всички убийци, когато търсят изход от капана, в който са хлътнали. — Била е с майка ти в нощта, когато тя е загинала. Оттогава насам мистрес Беатрис е преследвана от чувството за вина, което непрестанно терзаело душата й. И така, на последните коледни пости, при подготовката за Коледа, тя е направила пълна изповед. Със сигурност си спомняш случая, нали, отец Джон. Архидяконът на „Сейнт Пол“ всяка година подканва гражданите на Лондон да получат опрощение. В църквата се сбират свещеници от целия град. Те застават в редици по дължината и ширината на нефа, скрити зад паравани, за да могат каещите се, притеснени от това, което трябва да изповядат, да нашепват греховете си анонимно. И както става в живота, случайността — или милостивият Бог — може да ни поднесе най-необичайни съвпадения. Мистрес Беатрис отишла да изповяда греховете си в „Сейнт Пол“. Направила го в най-големи подробности — разказала на свещеника всичко: за убийството на Ема Ившам, за бягството си, за подозренията си спрямо сър Уолтър, за възможното му съучастие в гибелта на съпругата му, за сатанинския му съюз с разни дяволски изчадия като Уолдън и Хюбърт Монаха. И най-важното, изповядала, че все още се чувства като страхливка, която е предала господарката си.
— Тя не се е изповядвала пред мен.
— О, отец Джон, мисля, че е станало точно така. Да, няма доказателства — Корбет чукна по чашата с виното, — освен това тук, твоята единствена и ужасна грешка. Вярно ли е? — Той изправи гръб на стола си. — Подозирах те въпреки твоето боязливо, плахо държание. Ти винаги имаше на разположение някаква история, някакво извинение, че си бил някъде другаде, когато бяха извършвани всички тези ужасяващи, грозни деяния. — Корбет вдигна ръка. — Само в един случай алибито ти се пропука, беше твърде многословно, твърде нагласено, твърде гладко.
— Какво имаш предвид? — възрази ядно отец Джон.
— Това нападение срещу теб в „Сейнт Ботълф“. — Корбет спря, за да изчака Беатрис, която отиде до кухнята, за да си донесе стол, а после седна на него, загубила ума и дума и загледа и заслуша като хипнотизирана. — Според теб, отец Джон, нападателят влязъл в ризницата през външната й врата. Бил си ударен, повален и завързан.
— Сър Хю, аз бях наранен, сам видя белезите по лицето ми.
— Не, не — продължи Корбет, — получил си ги по време на борбата с мастър Финк. Но да оставим това за малко. Не си бил удрян и повалян. Не си отишъл просто да наобиколиш „Сейнт Ботълф“. Отишъл си в църквата като убиец, с отрязаните глави на жертвите си, Кларис и мастър Финк. Сложил си ги в онзи кръщелен купел, като знак на отхвърляне на всичко, в което някога си вярвал. После си се върнал в ризницата и си зачакал мастър Флешнър. Бил си го поканил предварително, в определено време, за да стане твой свидетел; той също е твоя жертва, както и останалите. Имал си готово, преплетено въже, което си нахлузил на глезените и китките си. Какво по-лесно от това? Когато мастър Флешнър ти се е притекъл на помощ, не би могъл да забележи подробности — не и клетият, изнервен Флешнър, в тази ледена, пуста ризница, отчаяно опитващ се да освободи нещастния отец Джон. Ти със сигурност си се подготвил добре. — Корбет се надвеси и докосна малката, заздравяваща рана върху челото на отец Джон. — Дори си се порязал сам, уж че убиецът те е белязал и е бил на път да изреже буквата „М“.