Свещеникът отстъпи назад с възмутено лице. Той се вторачи със зяпнала уста в Корбет, после се завъртя на пети и изчезна в мрака на църквата.
— Господарю, господарю — Ранулф се приближи по-бързо и от котка, махайки с ръка. — Сандуик излезе да огледа главите, натрупани в кошовете. Прилича на фермер с товар отбрани плодове. Казва, че ще украси с тях Лондонския мост, Тауър и всеки кол в Нюгейт. Между другото, къде е Чансън? — продължи той. — Нашият секретар на конюшните май…
— Нашият секретар на конюшните — със същия шеговит тон отвърна Корбет, излизайки от олтара на Девата, — в момента носи документи на краля, който, предполагам, пуска ястребите си на лов в горите край Шийн29. Имало някакви проблеми в Тесните морета30. Френските капери…
— Сър Хю — повика го Сандуик, — трябва да започваме отново.
— И отново, и отново… — промърмори Корбет.
Беше вече късно следобед, когато свършиха, и последното зловещо тупване отекна в църквата. Всички престъпници, с изключение на един, бяха осъдени и екзекутирани. Единственият оцелял беше Томас Брокънхейл31, наричан още Джон Чамойс32, наричан още Реджиналд Клатърхаус33, наричан още Ричард Дрейпър34, познат още и като Лапуинг, сиреч Калугерицата35. Сандуик докладва, че Калугерицата бил забелязан в компанията на затворниците в Нюгейт рано предишния следобед. След това изчезнал, но се върнал преди обед, за да наблюдава всички събития близо до вратата на гробището. Един от нюгейтските тъмничари го разпознал и казал, че той посещавал бандата на Уолдън в затвора. Калугерицата бил сгащен в подземието на близката кръчма, а после го довлекли тук за разследване. Млад и нахакан, с весело, жизнерадостно лице, той призна, че познавал донякъде и Уолдън, и Хюбърт Монаха. Заяви обаче, че никога не бил вдигал ръка срещу мъж или жена. Не, не знаел нищо за „Страната Кокейн“, но знаел правата си. „Аз съм духовник“, протестираше той, показвайки прораслата тонзура сред мръсната си рижава коса. Нещо повече, той можел да изрецитира първия стих от Петдесети псалом. „Помилуй ме, Боже, по голямата Си милост, и по многото Си щедрости изглади беззаконията ми.“36
— Аз съм духовно лице — повтори той. — Настоявам да бъда съден от Светата майка Църквата. Аз не подлежа на…
— Млък! — изрева Сандуик. — Ти си виновен и ще умреш заедно с останалата пасмина.
Корбет го прекъсна. Калугерицата, който и да бе той, се позоваваше на закона. И по-важно бе, че според Корбет човекът казваше истината. Той не беше като останалите бегълци и разбойници, които живееха ден за ден и със сигурност не ги бе грижа за бъдещето. Сандуик обаче се оказа неотстъпчив. Засегнат от наглостта на Калугерицата, началникът на гарнизона искаше главата на обвиняемия и ревеше с пълно гърло, че ще поеме дори риска епископите да го отлъчат от църквата. Бяха го анатемосвали и преди, и със сигурност щяха да го направят отново. Не давал и дяволска пръдня за техните превземки.
Крясъците на Сандуик привлякоха вниманието на неговите войници, които се втурнаха вкупом през нефа. Корбет се обезпокои. Ранулф сложи ръка на дръжката на камата си. Сандуик викаше за меча си. Усмивката на Калугерицата помръкна и той бързо затършува в някакъв таен джоб на жакета си, откъдето измъкна тънък свитък и го подаде на Корбет. Пазителят на Тайния печат го разви, прочете съдържанието, усмихна се и погледна Сандуик:
— Чуй това, мастър Сандуик! — каза той и зачете. — „Кралят до всички негови верни поданици. За ваше сведение, Стивън Есколиър, (който нарича себе си и Калугерицата), от Майтър Стрийт, Крипългейт, е верен служител на Короната и на столичния град. Знайте, че каквото и да прави, прави го за доброто на Короната и за сигурността на кралството.“ Текстът беше заверен от главния съдия Харви Стантън и неговия доверен секретар, Роджър Бландфорд, и подпечатан с личния печат на краля. Корбет го подаде обратно на Калугерицата, който се усмихна, намигна на Сандуик и наперено излезе от църквата.
Корбет уморено заяви, че е приключил.
— Каквото трябваше да се направи, е направено — каза той.
После напусна църквата, прекоси оживената улица и влезе в кръчмата „Горящия храст“, в чиято конюшня двамата с Ранулф бяха оставили конете си. Тъкмо миеше ръцете и лицето си в умивалника, когато чу как Ранулф изпъшка. Погледна към вратата зад гърба си. Там стоеше Чансън и пристъпваше от крак на крак.
36
Псалом 50:3. С произнасянето на този стих всеки духовник можел да докаже образоваността си и да се възползва от привилегията на духовенството за неподсъдност на светски процес, утвърдена от крал Хенри II през 1176 г. и отменена едва през 1827 г. — Б.пр.