— О, не се тревожи, кралски служителю, аз вече съм избрал пътя си. Знам какво се каниш да кажеш. Кралят никога няма да ме изправи на съд. Той не би искал подобен скандал да се разчуе надлъж и нашир из неговото кралство. Колкото до факта, че съм свещеник, това няма да ме спаси от някоя мрачна тъмница, може и да бъда зазидан жив, или да ме оставят на хляб и вода, да се превърна в играчка на тъмничарите, или да бъда прехвърлен в някой далечен, уединен манастир, изложен на своеволията на някой проклет, зъл абат. Не, не! — Той посочи над рамото си към Ранулф. — Или пък да бъда отведен в ареста от някой наемник, за да бъда тормозен и изтезаван? В края на краищата, съществува и името ми, нали? Харесва ми да бъда наричан отец Джон, а така всички ще ме мразят като син на Ившам и като убиец, също като моя баща.
Корбет се пресегна и взе зърната на броеницата от дланта на свещеника.
— Какви са тези неща? Изяде ли някое от тях?
— Разбира се, че да — отвърна свещеникът. — Семена от абрин116; използват се във Венеция. Дават ти едно от тях, ако си обвинен в престъпление. Невинен ли си, оцеляваш, виновен ли си — умираш. Номерът е там, че ако погълнеш семето цяло, то просто минава през теб; твърдата му обвивка е несмилаема. Ако обаче го сдъвчеш, както направих аз, чака те лека смърт, не внезапна, но все пак бърза. — Той притисна ръка към стомаха си и се загледа напред. — Няма да оспорвам това, което ти каза. Мразех баща си от самото начало. Исках да бъда различен. Затова и станах свещеник. Знаех за порочността му, за нечестивите му деяния, за съдружниците му, но никога не съм замислял нищо срещу него, не и докато не чух изповедта на тази жена. Тогава, като в мозайка, парчетата се наредиха на местата си. Неща, които бях чувал и виждал. Подозрения, шушукане, слухове, всичко се превърна в истина. Аз наистина харесвах брат Кътбърт и мистрес Аделиша. Често ги посещавах. Това бяха двама души, които истински се обичаха. Обичаха и да говорят за това, което се бе случило в „Сейнт Ботълф“. От тях научих за онзи пръстен, моето първо реално подозрение, тъй като бях виждал подобен, скрит в бащиния ми сандък. Бях го подминал, без да му обърна внимание, но щом научих истината, за мен всичко умря. Как бих могъл да вярвам в небесния Отец, когато собственият ми баща беше убил майка ми, тази любяща, прекрасна жена? Каква беше ползата от свещите, от литургиите, от тамяна, от благословиите, от светената вода? Всичко е преструвка: мрак тук, мрак отвъд. Вече ми беше все едно.
Беше точно така, както го каза. Мислех, разсъждавах. Отидох в Гилдхол, уж по работа. Взех коронерския архив. Видях записаното за моята майка. Питах се какво се е случило с мистрес Беатрис, после зачаках. Беше толкова просто. Държах дома на баща си непрестанно под око, особено нощем; той винаги работеше под прикритието на мрака. Вярваше само в един стих на Писанието „Живей за деня“117 и със сигурност правеше именно това. Злото го привличаше така, както полетът — птицата. Да, аз пишех писмата от „Страната Кокейн“. Хареса ми този образ; подхождаше на моя свят, преобърнат наопаки. Аз предадох баща си на Стантън и Бландфорд, но той се скри в „Сион“. Знаех какво си е наумил. Щеше да се притаи там, щеше да обмисля и да планира, а после щеше да изпълзи обратно на светло, да предложи някакъв договор на краля и да си проправи път обратно към всички привилегии и облаги. Той би предал всекиго, би направил всичко. Затова нанесох своя удар.
Знаех, че брат Кътбърт се среща с Аделиша, беше толкова видно, колкото и това, че слънцето изгрява. Беше много лесно да мина по реката с лодка, да се прехвърля през зида и просто да чакам. Точно както ти го описа. А убийственият метеж в „Сейнт Ботълф“? Приех го като знак. — Той спря, преглътна мъчително и се загледа нагоре към тавана. — Първо, баща ми, или по-скоро тази твар, която се наричаше така. Прерязах му гърлото, без да усетя и най-малката вина. Пияницата Инглийт си заслужаваше съдбата. Същото важи и за останалите. На кого ще липсват Хюбърт Монаха, Уолдън, прелюбодейката Кларис? Хубав избор беше направил баща ми! Подозирах, че тя му слага рога с мастър Финк много преди баща ми да изпадне в немилост. Връхлетях в къщата като Гняв Божий. Изтичах нагоре по стълбите. Финк беше дебел и отпуснат. Повалих го. Аз бях техният екзекутор, Корбет. Ами Флешнър, толкова боязлив, плах и умоляващ! Та нали той си бе затворил очите при смъртта на майка ми; сигурно е знаел, но никога не ми каза, той, моят верен енорийски писар. — Пастор Джон избърса устата си. — Осъзнах, както и ти, че моят баща е бил Мистериум. Стигнах до истината. Стори ми се изключително подходящо да приема личността на Мистериум като прикритие, когато раздавам своето правосъдие. — Свещеникът бе съвсем пребледнял. Капки пот блестяха на челото му, но той успя да се усмихне на Корбет. — Много умен и много проницателен, такъв си ти, нали, кралски служителю? Подозираше ме, но нямаше доказателства. Подведе ме, примами ме като риба с подмятането си, че мистрес Беатрис може да е имала пръст в убийството на майка ми. — Той замълча за малко, притискайки стомаха си, и се приведе напред. В гърлото му се надигна гъргорене. Мистрес Беатрис скочи на крака, сложила ръце на устните си, но Корбет й даде знак и тя остана на мястото си. Отец Джон вдигна лицето си, мъртвешки бледо, присвил от болка очи. — Как успя?
116
Див грах,
117