— Доколкото си спомням — отговори Корбет, — Мистериум избяга. Сега, твоя милост, той очевидно се е върнал, за да отмъщава. А това?
Той премина към третия труп.
Последното тяло беше още по-отвратително. То беше на мъж, който без съмнение е бил обесен; подпухналото му лице беше сиво-синкаво. Едното око беше избодено, а краят на носа и част от горната му устна бяха изгризани.
— Скимскейл — обади се Харви Стантън, притискайки ароматичната топчица към носа и устата си. Корбет вдигна поглед. — Скимскейл — повтори Стантън. — Така се нарече той самият. Това име използвах, когато издадох присъда да бъде обесен и оставен на речния ешафод в продължение на три прилива.
— Кога?
— О, преди около седмица.
— Трупът му — намеси се кралят — е намерен привързан към този на Игнасио Инглийт.
— Древно наказание. — Стантън беше твърдо решен да блесне с познанията си. — Каквото за жалост, не се прилага днес. Наказание за лъжци и лъжесвидетели, които изпращат другите на смърт чрез фалшиви обвинения и скверни клетви.
— Нещо друго?
— По този начин убиецът обявява, че Инглийт също е бил убиец, но кога, как и защо? Не знам.
— Тъжна история — прошепна Корбет.
— Само да не я слушаме тук — измърмори кралят. — Не и тук! Приемната на нашия абат ще бъде много по-подходяща за нашите разисквания.
Корбет се съгласи. Приемната на абата се бе оказала доста гостоприемно помещение — истинско облекчение след мрачния, кошмарен параклис. Той се беше почувствал доволен, когато се измъкна от него и излезе навън, в чистия нощен въздух, където наситеният аромат на горящо дърво се смесваше с мириса на сладкия тамян и дима на свещите. Откъм голямата църква ехтяха напеви от вечернята. Променливият вятър носеше заглъхващи шумове откъм заобикалящата ги гора, докато мракът се възцаряваше. Корбет изми лицето и ръцете си на умивалника в галерията, а кралят не се отделяше от него и не спираше да му шепне, че тази нощ трябва да остане в манастира и че иска тази неприятна работа да бъде разрешена бързо. Корбет само кимаше, докато негово величество накрая млъкна, впил свирепия си поглед в него. После един послушник ги бе превел през лабиринт от каменни сводести коридори до тази изключително уютна зала, където буйните лумнали пламъци хвърляха искри, докато цепениците в огромната камина пращяха и припукваха. Сияещите отблясъци на свещите се отразяваха в лъскавата дъбова ламперия и в дългата маса, украсена със скъпа солница във формата на сложно гравиран сребърен кораб, носещ Дева Мария с Младенеца.37 Многоцветни триптихи красяха бялата варосана стена над блестящата ламперия. На лавиците на открит шкаф в дъното бяха наредени скъпоценните златни и сребърни прибори на манастира. Това беше наистина място за отмора след тежкия ден.
Един слуга им наля греяно вино, толкова горещо, че всеки бокал бе увит в плътна бяла кърпа. На малък калаен поднос имаше нарязано осолено месо, поръсено с галета, от което можеха да си взимат с поставените до него рогови лъжици. Кралят, седнал начело на масата, ги подкани да хапнат и светкавично погълна своята собствена порция. Сър Харви Стантън не проявяваше особен апетит, та затова кралят се пресегна към неговата чиния и след като набързо омете и нея, се отпусна назад на високата облегалка на стола си с въздишка на задоволство, като топлеше ръцете си, стиснал чашата. Корбет хапваше по малко, като подбутваше Ранулф с коляно, за да го предупреди да не се смее на краля. Ранулф се опита да се подчини и гледаше да държи главата си сведена, но рижият му подчинен не можеше да се сдържи от време на време да не хвърли по един поглед към Стантън и Бландфорд. Корбет не харесваше нито един от двамата, а Ранулф тайничко бе обявил тази прелестна двойка за „двете бузи на един и същи задник“.
Стантън беше член на Кралския върховен съд: дребен, потаен и лукав човек с остро лице, което напомняше на Ранулф за плъх. Провисналата му рядка коса обрамчваше превзета физиономия с тънки черти: малка уста, остър нос и близко поставени очи. Гладко избръснат, облечен в тъмнозелен жакет и с висящата на врата му сребърна верига, символ на поста му, Стантън можеше да бъде взет за обикновен, скромен служител, но това би било опасно заключение, помисли си Ранулф. В алената съдийска тога той беше наистина страховита фигура, чието безмилостно отношение често докарваше тези, които се изправяха пред него, до състояние на душевно разстройство. Безскрупулно амбициозен човек, който според Корбет вярваше в една-единствена юридическа сентенция: Voluntas Principis habet vigorem legis — волята на Владетеля има силата на закон. Стантън беше изцяло предан на двора, с един-единствен господар — Короната.
37
Скъпата почти като злато сол през Средновековието е била съхранявана в изящни солници, често с формата на ветроходен кораб. — Б.пр.