Pollinctor: на простонароден латински — човек, който мие трупове
„Ако не беше Господ с нас, когато людете се дигнаха против нас, живи биха ни погълнали, когато пламна тяхната ярост против нас.“48
Застанал при пейките в сенчестото отделение на хора в абатството „Сион“, Корбет с пълно гърло пригласяше на мелодичното църковно песнопение на добрите братя от „Свети Бенедикт“, които отслужваха утринната литургия. Застанал до него, Ранулф потисна усмивката си. Нямаше друго нещо, което Корбет да обича повече от пеенето. Ранулф, с разсеян поглед, безмълвно благодари на Бог, че господарят му бе спал поне по време на среднощната служба. Той вдигна очи нагоре. Все още бе много рано и светлината струеше през ярко изрисуваното стъкло на прозореца над хора. Манастирската църква беше студена въпреки мангалите на колелца, дотъркаляни под високата олтарна преграда с разпятието. Ранулф се взираше в изпитите, бледи лица, които надничаха изпод качулките. От върха на колоните се смееха и мръщеха изваяните гаргойли, бабуини, ангели, светии и демони. Между колони те се мяркаха ярките цветове на фреските, повечето от които представяха сцени от Евангелието или от живота на свети Бенедикт в Субиако и Монте Касино.
— Не ни спомняй греховете на нашите деди…49 — Мощното песнопение на двадесетината мъжки гласа ехтеше гръмовно като морски прибой в огромното кухо пространство, създадено от колоните и арките — прочувствен зов за Божия помощ.
Ранулф примигна и успя да намери точното място в псалтира, докато хорът запя вдъхновено Gloria Patri: „Слава на Отца и Сина…“
Корбет свали седалката и седна, когато четецът отиде до аналоя и с ясен глас зачете от Книгата на пророк Даниила. После една фраза привлече вниманието на сър Хю: „Не ни съди според нашите беззакония срещу теб“.50 Това върна мислите му към плетеницата от измяна, предателства и беззакония, пред която бе изправен. След срещата от предишната вечер кралят го бе дръпнал настрани. Мушна го настойчиво с пръст в гърдите и настоя да разреши загадката, като не забравя три важни неща: първо, Стантън и Бландфорд са били приятели с Бонифас; второ, и двамата са били натоварени да разследват всяко закононарушение на Ившам; трето, сега, когато главният съдия е мъртъв, делото срещу Уолдън и Хюбърт Монаха е влязло в задънена улица и се проваля, защото главният свидетел на Короната не може да бъде призован.
— А метежът в Нюгейт?
Корбет съзнаваше, че кралят се опитва да пренебрегне този случай.
Едуард направи гримаса.
— Според това, което научих, Уолдън и Хюбърт са били здраво затворени, всеки в своята яма. Също като Пилат Понтийски, те си измиха ръцете от каквото и да е злодеяние. Издал съм заповеди за незабавното им освобождаване.
После кралят повика свитата си и си тръгна. Бландфорд и Стантън също се сбогуваха, преди да последват кралската свита надолу към пристана и очакващата ги баржа. Веднага след това Корбет потърси Чансън, „секретаря на конюшните“, който отговаряше за техните коне и товарни понита. След като се увери, че конярят е настанен в хубаво помещение в къщата за гости на манастира, той се оттегли в своята собствена, аскетично обзаведена стая. Наспа се добре и се събуди още преди зазоряване. Изми се, облече чиста риза, панталон и лек кожен елек — приятно облекчение след тежката кожена дреха и плетената метална ризница от предишния ден.
— Господарю?
Корбет се отърси от мислите си и вдигна поглед. Един по един, монасите се изнизваха навън. Той стана, мина през олтарната преграда и влезе в нефа. Там, приклекнал до една колона, го очакваше Чансън, с щръкнала рижа коса, която, според насмешливото определение на Ранулф, бе подстригана така, сякаш на главата му е била нахлупена купа. Конярят, прехвърляйки зърната на броеницата си, вдигна поглед нагоре. Лекото кривогледство на лявото око му придаваше вечно шеговито изражение. Корбет го потупа по рамото, уверявайки го, че всичко е наред и му благодари за работата от предишния ден. Чансън обичаше конете и живееше заради тях и нищо друго освен тях. Боравеше така неумело с оръжие, че можеше да стане по-опасен за себе си от всеки враг, а запееше ли, гласът му, според твърденията на Ранулф, можеше да накара добрите братя да помислят, че обитателите на ада се присмиват на тяхното песнопение.
— Ще изчакам сутрешната литургия — каза му Корбет. — Остани само ако ти се иска.
Чансън отговори, че би искал, и Корбет го остави да се заяжда с Ранулф, а той насочи вниманието си към великолепието на нефа, възхищавайки се на извисяващите се колони, затъмнените трансепти и сложната плетеница на резбованите прегради пред различните олтари в страничните параклиси. Тананикайки си един химн, Корбет внимателно разглеждаше рисунките. Едната го накара да се усмихне. Аполинария, светицата-патрон на лечителите на зъби, държеше клещите и щипците на своето мъченичество. Сега вече в небесата, тя бе изобразена как помага на клетите нещастници, докато те седят на редици столове, всеки с по един лечител до него, причиняващ повече болка, отколкото облекчение. Художникът сигурно е страдал от зъбобол, реши Корбет. Той се върна към олтара на Пресветата Дева, а мислите му се рееха към „Сейнт Ботълф“. Църквата беше обкръжена, а вратите — заключени: главната врата, вратата на ризницата, северната врата и вратата за покойниците. Прозорците бяха високи и тесни. Кулата, измазаните й с хоросан стени, извиващите се покрай тях стъпала и матките ниши не криеха никакви тайни скривалища. На върха площадката с назъбените бойници предлагаше само възможността да скочиш от зашеметяваща височина, деляща я от стръмните плочести покриви отдолу. Как при това положение бе избягат Бонифас Ипгрейв? Как бе успял да се измъкне от тази заключена и строго охранявана сграда? Корбет спря, за да запали вощеници за съпругата си, за двете им деца, за Едуард и Елинор, за себе си и за своите двама другари. Когато свърши молитвата си, Иисусовите камбани вече биеха за утреня.
50
Псалтир, пс. 102:10. Тук е дадена свободна интерпретация на текста от псалма: „Той не ни стори според нашите беззакония и не ни въздаде според нашите грехове“. — Б.пр.