След нея Корбет и двамата му спътници, обсъждайки със смях пеенето на Чансън, закусиха с по купа овесена каша в трапезарията, а сетне напуснаха двора на манастира. Утрото беше мрачно и унило. Облаци скриваха слънцето, остър вятър бръснеше лицата им, докато минаваха през Галилейската порта и навлязоха в Гъшата ливада, която се простираше надолу към параклиса за покойниците, носещ името на свети Лазар. Братята вече се отправяха към околните ниви и чифлици. Корбет чуваше пеенето им, толкова силно в утринния вятър, че дори и крясъците на полските врани не можеха да го заглушат. Тревата все още беше заскрежена и мокра, земята беше осеяна с дупки на зайци, които се мяркаха за миг пред очите им и изчезваха като стрелкащи се кафяво-бели мълнии. Огадон, застанат на стража отвън, пред входа на параклиса, близо до перваза под камбаната, тежко се изправи на крака и заръмжа.
— Pax et Bonum51 — произнесе нечий глас. Старото бойно куче се сви, доволно, че не трябва да полага още усилия, тъй като брат Кътбърт се измъкна през вратата. Фигурата му в опърпаното бенедиктинско расо беше висока и кокалеста, сива връв бе пристегната около кръста му, на краката си носеше здрави сандали. Дългият му врат и дребното, живо лице му придаваха вид на птица, впечатление, което се подсилваше от неумелите движения на ръцете и нозете му. Корбет предположи, че човекът страда от остро възпаление на ставите. Кътбърт беше стар, бялата му коса беше остригана от три страни, на малка част от темето му се виждаше тонзура. Държеше се дружелюбно и гостоприемно, и безмълвно кимаше, докато Корбет му представяше спътниците си, а воднистосините му очи се присвиха присмехулно, когато кралският пратеник изрази съжалението си за смъртта на лорд Ившам.
— По-добре елате в ямата на преизподнята — каза той иронично. — Моето скромно обиталище отдолу.
Корбет посочи към хъркащия Огадон.
— Братко, а как мина нощта, когато Ившам беше убит?
— Всяка нощ е едно и също — отговори Кътбърт. — Пеят се молитви. Моят господар, абатът, ме освобождава от тях, тъй като обикновено има трупове за миене или някой отшелник, за когото трябва да се погрижа. Във всеки случай, щом си свърша работата — продължи той така безжизнено, че Корбет се зачуди дали сетивата му са в ред, — един прислужник ми донася бокал вино и голяма чиния с храна от трапезарията. Гостите ми — той посочи зад рамо — вече са над тези неща.
— А Уолтър Ившам?
— Донасяха му отделно храна, и то много по-рано, отколкото на мен — бокал вино и поднос. Слугата поставяше подноса на перваза и… — Кътбърт дръпна висящото пред него въже, и погледна нагоре, когато камбанката иззвънтя. — Нали разбирате, не всеки обича да влиза при покойници — прошепна той. — Аз се качвах горе, прибирах подноса, после залоствах вратата отвътре.
— Ти залостваш вратата? — възкликна Корбет.
— Да, да. Хайде, влезте, заповядайте.
Корбет и Ранулф последваха Кътбърт в параклиса на покойниците. Той захлопна вратата и я залости, като прокара метални лостове в горната и долната й част. Корбет се огледа. Беше наистина смразяващо място, особено сега, когато светлината бе намаляла. Сенки и неясни силуети пърхаха насам-натам около ужасяващите, покрити с платно фигури, положени на маси. Единствената светлина идваше от прозорците по стената, съвсем тесни процепи, с отворени капаци.