— Затварям капаците и залоствам вратата — словоохотливо продължи разказа си брат Кътбърт — и така оставам заключен през нощта. Нали разбирате, домине52 — той извади обратно лостовете и ги поведе отново навън, като продължи: — Зад параклиса има храсти и дървета, които опасват голямата стена на абатството, висока като стените на Троя. От външната страна тя е издигната върху насип от пръст, а горната й част е покрита с остри глинени чирепи. Стената трябва да осигурява добра защита срещу реката, по която плават баржите на порока и злонамереността, спотайват се пирати и какви ли не други речни чудовища. — Светлосините очи на Кътбърт се присвиха, Корбет забеляза интелигентност и хумор в тях. Пред него не стоеше просто един стар брат-мирянин, а умен мъж, преструващ се на объркан и разстроен.
— А твоят мастиф?
— Старият Огадон само изглежда свиреп. Той може да различи приятел от враг; ръмжи наистина, но би се разлаял само ако подуши някой крадец, промъкващ се в нощта.
Корбет се усмихна, а Кътбърт ги поведе обратно в параклиса и надолу по стълбите, към подземието. Тунелът беше тесен, а таванът беше толкова нисък, че главите им опираха в гредите по него. Първата килия вдясно, тази на самия Кътбърт, беше спретната и чиста. Високо в единия ъгъл на варосаните й стени имаше отвор, който пропускаше съвсем тънък сноп светлина. Стаичката беше оскъдно обзаведена — дървен нар с черна завивка, обточена със сиво, ниско столче, маса, лавици над леглото, на които бяха наредени гърнета, чинии и кани. По стените бяха заковани разпятия; на гвоздеи висяха широки дрехи, а отдолу, изпод масата надничаше малък винен мях. Следващата килия беше склад. Най-отдалечената, чиято врата бе облегната на стената, беше тази на Ившам. Тя приличаше на килията на Кътбърт, но масата, избутана до стената, беше цялата изцапана с кръвта на съдията.
— Трябва да е подгизнала — отбеляза Ранулф. — Гърлото му беше прерязано като на прасе.
Те се огледаха наоколо. Покривката и завивките на леглото бяха махнати, както и каните и гърнетата от полицата над него.
— Имаше ли тук някакви ръкописи? — попита Корбет.
— Гостът ми четеше De Consolatione Philosophiae на Боеций53. Ръкописът беше оставен на леглото, затова не бе изцапан с кръв. Абатът го прибра обратно в библиотеката.
— Някакви други вещи?
— Да — почеса се по главата Кътбърт. — Имаше един-два пръстена, кръст на верижка. Абат Сарлоу даде да ги измият и ги изпрати на вдовицата на Ившам.
Корбет започна да оглежда вратата и рамката й.
— Боеций! — отбеляза Ранулф.
— Подходящ избор. Размишления на свещеник, изпаднал в немилост — макар, че Боеций е бил невинен. — Корбет се обърна и се усмихна. — Ившам със сигурност не беше, нали, отец Тънстол?
Кътбърт леко се изчерви и погледна зад Корбет, сякаш зад него имаше някой друг.
— Това ще почака, ще почака — каза Корбет и мина покрай него, за да огледа по-добре масата.
Ранулф беше прав. Кръвта на Ившам сигурно бе шуртяла като вода, за да изцапа така цялата маса — дори двата свещника, поставени в ъглите, бяха покрити със съсирена кръв. Корбет взе ниско столче, седна и се втренчи в брат Кътбърт.
— Какво можеш да кажеш за Уолтър Ившам?
Кътбърт погледна към Ранулф, застанал плътно до него. Корбет направи знак с глава. Ранулф потупа стария човек по рамото и отиде до входа, а господарят му даде знак на Кътбърт да седне на края на леглото. Той се подчини. Капки пот се стичаха по челото му, а постоянното облизване на устните показваше, че устата му е пресъхнала. Може би обичаше здравата да си посръбва винце? Може би пиеше, за да забрави?
— Уолтър Ившам? — повтори Корбет.
— Дойде тук преди седмици. Първо се настани в дома за гости, после, през последния месец, тук.
— По негово искане?
— Мисля, че да. Абат Сарлоу реши, че така ще е най-добре. Нали разбираш — продължи Кътбърт, — тук идват всички, които пожелаят да се уединят зад стените на абатството. Със сигурност — изсмя се той остро — това не се случва често. А понякога някой от братята просто иска да остане сам за известно време.
53
„Утехата на Философията“ (лат.), най-известната творба на християнския философ Аниций Боеций (480–524 г.). — Б.пр.