— Говорехте ли с Ившам?
— Сър Хю, наясно си, че сме говорили, поне в началото. Ти си чул историята, или поне една част от нея. Ившам ме помоли за прошка, но ако корените са отровени, то тогава и клоните…
— Какво имаш предвид?
— Ившам не беше дошъл за покаяние грешник. Той беше злодей. Той беше роден злонамерен и умря злонамерен.
— Наистина ли си убеден в това?
— В името на Божията любов, сър Хю, Ившам беше пленник на своята ужасна греховност, така че какво друго му оставаше да стори освен да падне на колене и да си посипе главата с пепел, да облече власеницата, да приеме молитвите, поста, разкаянието и изкуплението? — Зачервеното лице на Кътбърт издаваше омразата, която го изгаряше и бушуваше в него. — Но той не даваше и пет пари за душата си или за това как ще прекара последните години от живота си; беше по-загрижен за кожата си. — Той замълча, облизвайки устни.
Ранулф направи стъпка назад, сложил ръка върху дръжката на меча си.
— Дръж главореза си, твоя наемник, далеч от мен, сър Хю. Съжалявам, не искам да кажа нищо лошо. — Кътбърт обърса уста с опакото на ръката си. — Съжалявам, наистина се постарах да скрия гнева си. — Той се удари в гърдите. — Моя е вината, моя е вината, аз съгреших, аз съгреших. — После погледна нагоре с очи, пълни със сълзи. — Грехът никога не те оставя — добави той дрезгаво. — Като някакъв гнусен плевел, той се впива в душата ти и корените му проникват все по-дълбоко. Моля те, не ме обвинявай заради гнева ми и заради това, че избухнах. Не искам да бъда завлечен в някакъв безотраден затвор, нито пък да отговарям пред абата, който така любезно ми даде подслон, когато бях само една сломена душа, носеща се напосоки по вълните на живота. — Той впи пламнал поглед в Корбет. — Чух, че е пристигнал соколът на краля. Всички са чували за теб дори и тук, в „Сион“. Нашият абат казва, че си безжалостен в преследването на справедливостта, че твоята душа не може да бъде купена и продадена. Е, не е ли това достойно за похвала в един свят, в който душите са станали по-евтини от ябълките в овощната градина?
— Твърдиш, че оттеглянето на Ившам в уединение е било всъщност лицемерие?
— Ти го каза, сър Хю.
— Да, така е, и го вярвам. — Корбет се пресегна и докосна студената, сбръчкана и обсипана с петна ръка на Кътбърт. — Наистина го вярвам. — Той се усмихна. — Ившам бе заловен на местопрестъплението и му бе предявено обвинение. Но той се преобърна, бърз като птица в полет, предаде се на кралската милост и се провъзгласи за покаял се грешник. Разкаянието му бе прието.
— Защото кралят имаше интерес от това, нали? — заинати се Кътбърт.
— Така е — съгласи се Корбет, — кралят със сигурност имаше интерес от това. Едуард Английски, новият Юстиниан, великият законодател, владетелят, който провъзгласи Писания закон, създателят на парламента54, да допусне един от неговите върховни съдии да бъде разобличен като продажен на открит процес? Да бъде подведен под отговорност като съучастник на престъпници, укривател на крадени вещи, майстор на измамата и подкупите? О, да, кралят действително имаше огромен интерес от това Ившам да направи самопризнания, да поиска помилване, да се скрие от по-задълбочено разследване, да си посипе главата с пепел и да си седи в прахта.
— Докато бурята отмине — отбеляза Кътбърт.
— Убеден си в това, нали?
— Разбира се. Ившам можеше да мънка коленичил „Отче наш“, да прехвърля зърната на броеницата и да зяпа в разпятието. Можеше да яде сух хляб и да пие горчива вода55, но аз съм убеден, че той тайно е подготвял своята защита. Няма защо да ме питаш, сър Хю — един Бог знае какво е бил намислил! Какви тайни е знаел — за другите, за краля? — Той се приближи. — Дали негова светлост, нашият господар, не е искал смъртта му?
— Думите ти са държавна измяна! — прекъсна го рязко Ранулф.
— И все пак това би могло да е вярно — промърмори Кътбърт през рамо. — Твоят господар, грубиянино, е тук да търси истината; какво трябва да направя? Да лъжа? Аз просто питам каква е истината. Ти можеш да пазиш Тайния печат на краля, но не и душата му, сър Хю.
Корбет се вгледа в този човек, чиято душа кипеше от гняв. Той разбираше какво може да се е случило; и преди беше наблюдавал подобни случаи. Мъже и жени, скрили някоя дълбока рана, я подхранват с години, а тя расте и загноява като някакъв цирей. После, в един час, в един миг, с един удар на сърцето — циреят се пръсва и цялата жлъч, горчилка, гняв и болка изригват в насилие. Това ли се беше случило тук? Или нещо по-лошо? Дали Кътбърт действително не насочваше вниманието му към един още по-тежък грях? Дали крал Едуард не беше решил, че Ившам трябва да умре тук, в този уединен манастир? Корбет приближи стола си.
54
През 1295 г. Едуард Първи създава парламент, в който поканил освен барони, още и духовници и представители на отделните области в кралството. Макар далеч от демократичните структури, това е първият представителен английски законодателен и съдебен орган. Едуард е известен още и със законодателните си реформи, които ограничават независимостта на феодалите и утвърждават върховенството на кралската юрисдикция. — Б.пр.
55
Символ на изпитание, на каквото Бог подложил евреите при бягството им от Египет. Когато стигнали до Мара, водата била горчива и хората негодували, но Бог дал на Мойсей тояга, която той потопил във водата и тя станала сладка. Изход, 15:22-27. Друго подобно изпитание има в Числа, 5:18-27 — на обвинена в прелюбодеяние съпруга се дава горчива вода като тест за верността й, ако умре, означава, че е виновна. — Б.пр.