— Ти ли уби лорд Уолтър Ившам, братко Кътбърт?
— Да — Кътбърт вдигна ръка с толкова изкривени от артрита пръсти, че приличаше на ноктеста лапа. — Да, сър Хю, в мислите си аз съм го убивал най-малко дузина пъти през последните двадесет години, и съм изповядвал този грях пред отците на ордена. Но на дело, реално? Не! Погледни ръцете ми, как биха могли тези пръсти да стиснат кама или кинжал, да не говорим за главата на лорд Уолтър, да я дръпнат назад с все сила за убийствения удар?
Корбет внимателно изучаваше старото, брадясало лице, тревожните очи, изпитите и сбръчкани страни.
— Кълна се в Светото причастие, че не съм го убил аз. Почти не разговарях с него, нито той с мен. Ившам се досещаше, че познавам сърцето му. Долавях тайните му погледи. Виждах го да коленичи в молитва, но посетителите му носеха вино, от което той шумно посръбваше, и сладкиши, които нагъваше лакомо. Чувах го как си тананика, докато лежи в леглото. Пее ли прасето, сър Хю? Пасе ли котката мишките? Варди ли ястребът гълъбите? Не мисля. Ившам кроеше нещо. Не — поклати глава Кътбърт, предвиждайки въпроса на Корбет, — той нищо не написа, нищо не каза. Тук нямаше никакви ръкописи, освен тези, които зае от библиотеката.
— Вярвам ти, братко. Сега искам да се върнем двадесет години назад, към fons et origo56 на всичко това. Опиши ми какво се случи?
Братът-мирянин вдигна ръка към устните си. Умореният му поглед се спря на Корбет, после той въздъхна.
— В началото исках да постъпя при картезианците57, много строг орден, но ми казаха, че здравето ми е твърде крехко.
— Доказал си им, че са сгрешили.
— Не — Кътбърт се потупа по слепоочието. — Те бяха прави. Тук, в ума си, бях твърде слаб, податлив на изкушения. Станах свещеник, служих като курат58 къде ли не. Не забравях думите на свети Франциск59. Опитвах се да проповядвам Евангелието и да живея целомъдрен и благочестив живот. — Той се усмихна. — Това беше лесно, както и понасянето на бедността. Аз наистина обичах работата си. Никой архидякон не ме е упреквал, че липсват пари от църковната каса, че общувам с неподходящи хора или че имам любовница. Бях пастир, посветен на овцете от стадото си, сър Хю, а не просто техен стригач.
Корбет долови дълбоката тъга на тази изстрадала душа.
— Накрая бях назначен за отец в „Сейнт Ботълф“ в Крипългейт. Обичах тази църква, енорийския съвет, ежедневните си задължения, обичах ги до празника на свети Ириней, на двадесет и осми юни от лето Божие 1284-то. Чел ли си някога свети Ириней?
Корбет поклати глава.
— Той казва: „Нещата, които научаваме в детството, стават част от нашата душа“. Като изключим Евангелието, никога не съм чел по-мъдра мисъл. И тъй, през този ден, късно следобед, чух навън шум от някаква гонитба. По улиците отекваха викове: „Дръжте го! Дръжте го!“ Излязох от свещеническия дом. Помня, че гледах къде стъпвам, защото в енорията върлуваше някаква лятна епидемия, смъртоносна за старите, слабите, болните и недъгавите, та затова имаше много гробове; изкопани предварително, преди лятното слънце да стане прекалено силно и да изсуши земята. Не исках да се спъна в някой от тях. Стигнах до северната врата на църквата и влязох вътре. Надникнах през олтарната преграда; един коленичил мъж се бе вкопчил в олтара. В църквата се втурна кралски служител, нахлу в нефа като самия Бог Всемогъщи. Беше с ботуши с шпори, размахваше заплашително меч, а лицето му беше изкривено от ярост. Беше Ившам. Тогава го видях за първи път.
Бях на своя територия. Някакъв човек бе влязъл в олтара и явно търсеше убежище. Съгласно църковното право, той беше недосегаем и трябваше да му се позволи да остане. Помолих Ившам да напусне. Накрая той го направи, но първо настоя да му кажа, в името на верността ми към краля, дали в църквата има крипта, подземие или някакви тайни изходи. Отговорих с „не“. Колко врати имало? Казах му — четири. Някакъв прозорец, през който беглецът би могъл да се измъкне? Казах, че това е невъзможно. Той ме накара да се закълна в причастието, че му казвам истината. Направих го и той, макар и вбесен, си тръгна. От шумовете, които чувах отвън, можех да се досетя, че поставя охрана на четирите врати. — Кътбърт се изсмя. — Донесоха дори въжени стълби и поставиха войници по стените и на покрива. Влязох в олтара и едва тогава познах Бонифас Ипгрейв. Знаех го по физиономия. Живееше в енорията със сестра си Аделиша. Сигурен съм — добави той със суховата насмешка, — че не след дълго ще обсъждаме и нея. Тя беше моя близка приятелка. Не, сър Хю, нищо повече! Имам предвид наистина само близка приятелка, членка на моя енорийски съвет. Знаех, че брат й е кралски служител и се черкува в църквите на Уестминстър. Няколко пъти го бях срещал, държеше се много любезно. Попитах го какво престъпление е извършил и той каза: „Никакво“. Попитах го в какво е обвинен. Отказа да ми обясни, но ме помоли да изпратя спешно съобщение на сестра му. Казах, че ще го направя. Беше много възбуден. Носеше нож и съгласно закона за убежището трябваше да ми го предаде. Взех оръжието и напуснах църквата. Ившам ме претърси от главата до петите. Възразих, че съм духовно лице. Отвърна ми, че и той е духовно лице, но когато става дума за измяна и убийство, не може да бъде недосегаем. Взе ножа и ме попита какви други вещи има Ипгрейв. Излъгах; казах му: „Никакви, нищо, с изключение на дрехите и плаща си“.
59
„Господи, направи ме инструмент на Своя мир, където има омраза, нека сея любов; където има рана — милост; където има съмнение — вяра“, са началните думи на най-известната молитва на св. Франциск. — Б.пр.