— Излъга?
— Зърнах мастилница и паче перо, привързани на пояса му. Нали знаеш, от онези, които носят писарите?
Корбет кимна.
— Ившам не можеше да си намери място от ярост. Вратите вече бяха зорко охранявани; дори и гробището бе прочистено от деца и просяци. Той ме накара отново да се закълна, и този път в причастието, и да му кажа всичко, което ми е казал Ипгрейв. Казах му. Настоя да не изпращам никакво съобщение на Аделиша. Отговорих, че със сигурност ще изпратя, и че освен това ще донеса храна. Изпратих съобщението, но Аделиша не беше допусната при брат си. Възразих, но Ившам започна да ме заплашва. Храната, която донесох, беше щателно проверена. Ившам настоя да ме последва вътре, зад олтарната преграда, за да наблюдава, като я предавам. Бях донесъл и нощно гърне. Когато го прибирах, Ившам ме накара да го изнеса през църковната врата и да го дам на един от неговите стражи да го изхвърли на бунището. След като войникът го донесе обратно, Ившам ме последва, когато влязох отново в църквата, за да върна гърнето. Всичко това се случи следобеда и вечерта на първия ден. Докато се смрачаваше, пристигна един рицар-банерет60 с отряд тежко въоръжени войници.
— Кой?
— Познаваш го, сър Хю, един от именитите воини на краля, сър Ралф Сандуик, понастоящем началник на гарнизона на Тауър. Сигурно беше довел поне стотина души. Четири групи обсадиха църквата, всяка охраняваше по една врата. На сутринта Аделиша дойде отново. Междувременно яростта на Ившам се беше поуталожила. Той я попита какви доказателства може да му представи за това, че е сестра на Ипгрейв. Дали имала някакъв предмет, който да го потвърждава? Тя му подаде пръстен с яспис, дар от майка й. Ившам го взе и каза, че ще си помисли. Сър Хю, никога не съм виждал човек да е толкова настоятелен, толкова упорит, толкова безмилостен в преследването си. Той бе твърдо решен, че Ипгрейв няма да се измъкне. Чух го да обсъжда със Сандуик предстоящия процес. По това време сандъците и квартирата на Бонифас в Уестминстър вече бяха претърсени. Ившам отиде в църквата да настоява да му предадат Бонифас.
Брат Кътбърт замълча, примигвайки.
— Разкажи ми какво се случи после.
— Според това, което си спомням, Ившам твърдеше, че в сандъците на Ипгрейв било намерено огромно количество злато. Нещо повече, били открити парчета пергамент, свързани с Мистериум. Той каза, че това било достатъчно, за да се предяви обвинение на Бонифас.
— А беглецът?
— Той настояваше, че е невинен — разпери ръце брат Кътбърт. — И тогава се случи онова. Сутринта на третия ден внесох малко храна през вратата за покойниците. Ившам ме следваше. Минах под олтарната преграда и влязох в убежището. Нишата в дъното, зад високия олтар, бе празна. Изпуснах подноса от ужас. Ившам излезе извън себе си. Той издаде строги разпореждания всички врати да останат под наблюдение, докато той, Инглийт, Сандуик и войниците обръщаха наопаки църквата. Педя по педя, всяко ъгълче и всяка ниша, всеки камък, всяка плоча бяха претърсени най-щателно, всеки стол, закачалка, статуя, олтар… нищо! Бонифас беше изчезнал като дим, без следа, без знак. Ившам се разбесня така, сякаш беше на война, гневеше се на всичко и на всички. Продължи да държи църквата под обсада. Претърсването продължи цели два дни и две нощи. На третия ден Ившам, Инглийт и тяхната орда главорези се обърнаха срещу мен. Затвориха ме в дома ми, заплашваха ме и ме разпитваха. Направиха същото и с Аделиша. Най-накрая си тръгнаха. Опитах се да се върна към обичайния си живот, но духът ми бе заболял. Аделиша не бе на себе си от скръб; опитвах се да я утеша.
60
Рицарите-банерети са знатни воини, имащи право да воюват под собствено знаме и да водят свой въоръжен отряд в битките. — Б.пр.