— Кой друг идваше?
— Твърде младата съпруга на Ившам, Кларис, заедно със своя надут иконом, Ричард Финк.
— Що за хора са те?
— Не се отнасяха зле с мен, но просто не ме забелязваха, сякаш не съществувах. В такива случаи аз просто излизах. Огадон е далеч по-добра компания.
— А вие двамата с Ившам — попита Ранулф — никога ли не сте обсъждали това, което се е случило в „Сейнт Ботълф“ преди двадесет години?
— Казах вече, писарю. Ившам вероятно е имал някаква представа за мен, а аз със сигурност бях наясно що за човек е. Моето мълчание беше достатъчно наказание. Бях преживял двадесет години и без него. Защо да се променям?
— А в деня преди да умре — попит Корбет, — кой го посети?
Кътбърт присви очи.
— Сутринта дойдоха Стантън и Бландфорд. Следобед — лейди Кларис и нейният раболепен иконом.
— Какво се случи в нощта, в която той умря? — настойчиво попита Ранулф.
— Убийство, писарю; лорд Уолтър Ившам, бивш главен съдия, беше жестоко убит. А иначе си беше обикновен ден, завършил с вечерня. Бях сам тук, в моята килия. Беше тъмно. Огадон спеше. Взех си бокал вино и поднос с храна.
— Но си имаш мях за вино и тук?
— Той е за гостите ми.
— Заключи ли се през онази нощ?
— Разбира се. Капаците на параклиса за покойниците бяха затворени, вратата залостена. Ившам се разхождаше из килията си. Пожелах му лека нощ и се оттеглих в моята стая. Изпих виното, хапнах малко сладък хляб и заспах. Когато се събудих, точно преди първия светлик, наминах край килията на Ившам. Надникнах през решетката. — Той замълча, тъй като Корбет стана и отиде към залостената врата. Решетката беше високо, трите й пръчки бяха на около инч една от друга.
— Светлината тук е слаба — продължи Кътбърт. — Виждаше се, че Ившам седи приведен над масата, с гръб към вратата. Извиках го, но не последва отговор. Тръгнах си, после се върнах. Затропах по вратата и извиках силно. Все още беше много тъмно, но усещах, че нещо не е наред. Изкачих се колкото можех по-бързо по стълбите. Параклисът тънеше в тъмнина. Отворих капаците на прозорците, махнах резетата от вратата и я отворих. Огадон беше там. — Той спря задъхано. — Е, останалото го знаеш. Бързо повиках абат Сарлоу…
Корбет вдигна ръка.
— Откъде знаеш, че параклисът е останал заключен и залостен?
— Защото аз го заключих и залостих. И пак аз трябваше да отворя и капаците, и вратите на следващата утрин. Ако се съмнявате в мен, питайте брат Одо, пазителя на светите одежди и светата утвар. — Кътбърт отговори на питащия поглед на Корбет: — Той и неговата свита обикалят всички манастирски постройки всяка нощ, за да проверят дали вратите и прозорците са заключени. Одо обича да прави това със своя кортеж от дякони, подрънквайки с връзката ключове. Така или иначе, абат Сарлоу дойде тук и нареди да се разбие вратата.
Корбет излезе в коридора, за да огледа вратата. Кътбърт го последва и обясни, че вътрешното резе се прикрепя с голям дървен болт към дебелата, масивна рамка на вратата. Лостът беше разхлабен и измъкнат, но Корбет можеше да види как би могъл да се вдига и спуска напряко през вратата, за да попадне в жлеба от другата страна; същото устройство се използваше в много от стаите над кръчмите.
— Защо са тези резета отвън и отвътре? — попита Ранулф.
— Затворник ли беше всъщност Ившам?
— О, не — поклати глава Кътбърт. — През деня тази врата стоеше отворена. Нашият велик грешник, търсещ покаяние, можеше да се разхожда из Гъшата ливада — и често го правеше, макар че се придържаше близо до параклиса, сякаш тук се чувстваше в по-голяма безопасност. През нощта той спускаше вътрешното резе и настояваше аз да спусна и външното.
— Уплашен ли е бил? — попита Ранулф. — Страхуваше ли се, че навън може да му се случи нещо?
— Казах ви, не знам.
Корбет поиска да огледа килията на Кътбърт. Братът-мирянин се съгласи и му показа, че и на неговата врата има подобно резе, което се залостваше в рамката на вратата — грубовато, но ефективно приспособление за заключване на стаята отвътре. Корбет затвори вратата и спусна резето. То пасна точно в дървения жлеб.