— Същото беше и в килията на Ившам — обясни Кътбърт, — и може да се види в много стаи в абатството.
Корбет кимна, после вдигна резето и отиде в коридора, в който имаше спретнато подредени кошове, дълги тръстикови пръчки, мотика, кирка и ведра. Кътбърт обясни, че той отговарял за декоративните храсти покрай оградата, както и за малката градинка от другата страна на параклиса. Корбет го слушаше внимателно. Той още веднъж го попита за посетителите на Ившам и за събитията от деня преди смъртта му. Кътбърт отговори, добавяйки, че нито е чул, нито е видял нещо нередно. Корбет му благодари и се върна обратно в параклиса. Кътбърт го последва.
— Сър Хю?
Корбет се обърна.
— Знам какво си мислиш — Кътбърт докуцука по-близо до него.
— В такъв случай — усмихна се Корбет, — те бива повече от мен. И така, братко, какво си мисля аз?
— Че аз съм убил Ившам — в сърцето си таях толкова омраза към него.
— О, не. — Корбет го потупа по рамото. — Ившам е умрял при загадъчни обстоятелства, това е очевидно, но аз предполагам, че в този случай ще се наложи да пренебрегнем очевидното.
Корбет и Ранулф напуснаха параклиса, но не и преди да огледат резетата на вратата и капаците на прозорците. Всичко изглеждаше в ред, никакви поражения, никаква следа от насилие. Корбет пое дълбоко дъх, когато излязоха навън и затвори за миг очи. Ловът беше започнал. Той мина покрай мястото, на което се беше проснал Огадон. Мастифът изръмжа леко, разпознавайки, че няма заплаха. Корбет приклекна и погали копринената козина на животното, усмихвайки се на неговите тъжни, червеникавокафяви очи.
— Огадон сега е спокоен и тих — дойде при тях Кътбърт, — защото вече ви познава. Посред нощ обаче, ако някой чужд, непознат човек…
Корбет стана и огледа щателно перваза, където слугата бе оставял чашата с вино и чинията. Забеляза петна отдолу и хвана въженцето, привързано за камбанката, която висеше в отделна ниша. Дръпна го и чу силен звън в отговор.
— Всички ще умрем, и все пак повечето хора се боят от мъртъвци — отбеляза Кътбърт. — Затова е и тази камбанка. Хората не искат да влизат в параклиса, но убиецът, Божието възмездие на Ившам, със сигурност е искал.
4
Hoodman blind: игра на сляпа баба
Корбет слушаше с половин ухо, докато се оглеждаше. Вече бе по-светло и голямата ливада, простираща се зад манастира, блестеше под слънчевите лъчи. Камбаните на църквата биеха отсечено, призовавайки братята за литургия. Корбет обиколи параклиса; Кътбърт вървеше неотлъчно до него и най-тържествено го увери, че освен вратата и двата тесни прозореца, не съществува никакъв друг изход. Корбет последва Ранулф в гъсталака от дървета, храсти и шубраци, който се простираше между манастира и високата стена на оградата. Той се приближи и започна да оглежда зида. Беше от дялан камък и се издигаше най-малко на четири ярда61 височина. Кътбърт му напомни, че горната част беше покрита с остри чирепи, взидани в стената като гребен. Корбет прошепна нещо на Ранулф, който кимна, усмихна се на Кътбърт и тръгна назад към манастира. Братът-мирянин го наблюдаваше с присвити очи.
— Истински служител на Короната — промърмори той, — с ризница и броня, както си му е редът. Голям юначага, а, сър Хю? Освен това изгарящ от амбиция; излъчва се от него като мирис на тамян от монах — направо можеш да я подушиш.
— Свестен човек — отговори Корбет. — Вярно, че е с буйна кръв, но Ранулф има и душа, не само остър ум.
— Защо си тръгна?
— За да зададе на абата няколко въпроса, както и да го осведоми, че възнамерявам да посетя лейди Аделиша.
— Трябва да си наясно, че Аделиша не обича кралски служители.
— Че кой обича? — ухили се Корбет. — Ние сме все много амбициозни мъже; но все пак ще те помоля да ме заведеш при нея.
Кътбърт го поведе покрай параклиса и нагоре по едно леко възвишение към гъсталак от дървета и храсти. Минаха по добре утъпкана пътека и се озоваха на малка поляна, спокойна и зелена, обсипана със свежи пролетни цветя, някои от които вече разцъфтели. В центъра на тази тучна зеленина се издигаше малка, цилиндрична постройка от сиви каменни блокове, увенчана със сводест покрив, покрит с червени керемиди. Постройката приличаше на Корбет на гълъбарник. Стените й бяха окото три ярда високи, а отпред, току пред лицето му, имаше квадратен прозорец, затворен с боядисани в черно капаци, с по един отвор на всеки; до прозореца беше вратата — ниска и тясна. Наблизо имаше дървена маса, стол с висока облегалка и молитвено столче, поставени пред вековен дъб; високо на якия ствол на дървото беше прикрепена позлатена статуя на Дева Мария, държаща Младенеца, под разпятие от слонова кост. Корбет започна да обхожда ливадата. Забеляза малък, иззидан с червени тухли кладенец, с въже и кожено ведро. Приятно, спокойно местенце; поляната извикваше представата за приказна къщурка във вълшебна, брулена от вятъра зелена гора.