— Отче, отче! — Кътбърт се опря на входа на параклиса, като едва си поемаше дъх. — Отче — повтори той отново, — най-добре ще е да дойдеш. Уолтър Ившам, той не може да се събуди. Не мога да го събудя; няма…
Абат Сарлоу прошепна няколко думи на олтарния прислужник, който бързо излезе, а той самият последва Кътбърт извън манастирския параклис. Беше свежа, мразовита утрин, небето сивееше, последните звезди избледняваха, изтокът искреше в алени багри. Сарлоу затвори очи.
— Deo Gratias17 — прошепна той. — Земята ще изсъхне и братята ще могат да я изорат, но първо нека да се оправим с това…
Сградите на абатството извисяваха тъмни силуети на фона на просветляващото небе. Членовете на ордена вече се бяха заели с работата си. Брат Одо, пазителят на светата утвар и светите одежди, с голяма връзка ключове в ръка, водеше из манастирския двор редица послушници, всеки понесъл по един покрит фенер в ръка. Кандила, свещници, лампи и вощеници трябваше да бъдат запалени, вратите — отключени, портите — отворени, съкровищата — проверени. Когато свещеникът мина покрай тях, братята, свели ничком глави, прошепнаха „Pax tecum“ — Мир на теб. Абат Сарлоу отговори, без да откъсва поглед от накуцващата фигура на Кътбърт, който припряно го водеше през галериите със зловещо ухилените в сумрака гаргойли. Минаха през лехите с билки и цветя в Рая на Бенедикт, главната градина на абатството, чиито прекопани тераси зеленееха от първите предвестници на пролетта. Когато тръгнаха по Гъшата ливада, простираща се покрай стената на абатството и параклиса на свети Лазар, където сега полагаха покойниците преди погребение, краката на абат Сарлоу премръзнаха от мократа трева; водата се просмукваше през дебелите подметки и между коравите каишки на сандалите му. Сарлоу потисна раздразнението си. Кътбърт не би дошъл, ако случаят не беше сериозен. Не за пръв път той безмълвно си пожела изпадналият в немилост главен съдия Уолтър Ившам да бе избрал друго абатство или манастир, в който да потърси убежище, за да се оттегли от света.
Двамата минаха покрай малка горичка и тръгнаха по пътеката, водеща към параклиса на свети Лазар, построен тук много преди самия манастир. Според брат Корнилиъс, хрониста, сградата била издигната от саксонците. Предишният абат беше настлал покрива със скъпи червени плочи и бе подменил главната врата, но все пак, параклисът си оставаше древно място, с неф от грубо одялан сив варовик, и тесни, подобни на бойни амбразури процепи на прозорците, предпазвани от дървени капаци. Сарлоу спря, за да си поеме дъх, и се огледа. Все му се искаше да направи нещо за тази неприветлива и мрачна сграда, построена досами оградата и гледаща към реката. Корнилиъс твърдеше, че някога древният параклис се наричал „Църквата на удавниците“, защото там докарвали извлечените трупове от близката Темза. Носеха се различни истории и легенди, че в него витаели привързаните към земята души на удавници, било самоубийци, било жертви на злополука или убийство.
— Абат Сарлоу?
Сарлоу се отърси от замислеността си. Кътбърт го гледаше странно.
— Абат Сарлоу? — повтори той.
— Да, да — усмихна се Сарлоу. Той последва Кътбърт, custos mortuorum — пазителя на мъртвите — отвъд поляната, по тясна, посипана с чакъл пътека. Близо до главната порта се излежаваше Огадон, кучето-пазач на Кътбърт. Когато видя приближаващите облечени в раса фигури, огромният мастиф тежко се изправи на крака и се размърда, колкото му позволяваше дрънчащата верига. Сарлоу погали черната глава на кучето и последва Кътбърт в параклиса.
Мрачно място, мислеше си абатът, с тези масивни кръгли колони, и тесни прозорци, през които едва проникваха снопчета утрешна светлина. В дъното мъждукаха факли. На подиум над голия, неукрасен олтар, се издигаше огромно бронзово разпятие, заобиколено от двете страни от дебели пурпурни свещи, чиито пламъци танцуваха на въздушното течение. Над мангалите с разпалени въглени със съскане се вдигаше ароматизиран от наръсения тамян дим. Покрай стените бяха подредени множество гърнета и делви със стрити билки, в безплоден опит да се прикрие сладникавата, отблъскваща миризма на разложение. В нефа на малкия параклис имаше девет големи маси, подредени в редици по три. На две от тях лежаха трупове, покрити с черно-златисти покрови, с червен кръст, избродиран в средата на всеки. Сарлоу знаеше, че единият от тях бе старият брат Едмънд, който работеше в лазарета; вторият беше просяк, намерен близо до голямата порта. Той взе предложената от Кътбърт топчица, напоена с ароматни масла за предпазване от зараза и тръгна подире му през сумрачния неф и надолу по стълбите, към подземието, където настланият с плочи и осветен от факли коридор минаваше покрай три килии. Вратите на две от тях бяха отворени; третата, която се намираше в дъното, беше здраво залостена с греда, закрепена в яки метални скоби, заковани в дървената рамка от двете страни. Кътбърт го отведе именно до нея.