— Мистрес Аделиша, имаш посетител — извика Кътбърт.
— Знам, кралски служител. Как веселят живота ни тези хора, а? Ще го приема — чу се силен глас.
— Ще те оставя тук — промърмори Кътбърт и изчезна.
Капаците на прозорците се отвориха и Корбет се приближи. Към него надникна лице с кожа като слонова кост, гладко, с остри черти, стегнато с бяла пребрадка, под тъмносинята качулка на наметалото на бенедиктинска монахиня. Очите обаче смекчаваха суровостта на това женско лице; големи и бистри, те гледаха прямо и открито, и в тях проблясваха весели искрици.
— Кой си ти, сър?
Корбет се представи.
— Няма ли да излезеш навън? — добави той.
— Не, кралски служителю, тук се чувствам в безопасност. Мога да излизам и го правя, но не и сега. Ще изслушам въпросите ти. Знам, че Ившам, слава на Бога, е отпътувал към по-висш съд, за да отговаря за своите грехове.
— Които са…?
Корбет се приближи и долови нежния аромат на билки и сапун.
— Високомерие, жестокост, алчност.
— Ти не знаеш нищо за неговата смърт?
— Разбира се, че не.
— Но си доволна?
— Не, просто съм удовлетворена.
— Той посещавал ли те е изобщо някога?
— Не, аз не исках да имам нищо общо с него.
— И все пак е дошъл тук, на същото място, където сте се подслонили вие и Кътбърт Тънстол?
— Да, кралски служителю, подслонихме се от жестоките бури, които той предизвика в нашия живот.
— Но нали Ившам е дошъл тук за изкупление. Никога ли не помоли да те види?
— Веднъж. Аз отказах.
— Твърде малко, твърде късно? — предположи Корбет.
— Не, не. — Гласът на Аделиша омекна. — Да ме пази Господ, ще бъда честна. Аз и брат Кътбърт не вярвахме в искреността на Ившам.
— Защо?
— Каквито корените, такова и цветето. Може ли човек като Ившам да се промени толкова бързо, толкова драматично? Мисля, че и ти самият не вярваш в това.
— Явно го е направил. Дошъл е тук вероятно за да се покае и да изкупи напълно вината си към теб и брат Кътбърт.
— Или да се скрие — язвително каза тя. — Като кораб, който търси убежище от бурята или като ранен вълк, който се промъква в някаква пещера, за да ближе раните си и да чака по-подходящ момент, за да се върне на лов.
— Какво искаш да кажеш? С какви доказателства разполагаш?
— С никакви, кралски служителю. Ти работиш във върховния съд. Ако търсиш доказателство тук, аз не мога да ти го дам. Ние сме хора на духа; вярваме в неща, които не могат да се видят, чуят или докоснат. Аз съм убедена, че Ившам беше създание, изтъкано изцяло от злост.
— А също така си убедена, че твоят брат, Бонифас, е бил невинен?
— Да, вярвам в това.
— Значи Ившам е лъгал?
— Не. — Нотка на съмнение прозвуча в гласа й. — Той беше безскрупулно амбициозен. С годините научих нещичко за това, което се случи. Ившам преследваше наемен убиец. Беше твърдо решен да залови набелязаната жертва. Независимо от всичко, аз съм сигурна, че той искрено е вярвал във вината на Бонифас. Бе твърдо убеден, че брат ми е убиецът.
— Обаче?
— Мисля, че грешеше.
— Мислиш ли, че Ившам е осъзнал това, макар и да не го е признавал?
— Не, кралски служителю, не мисля така. Ившам беше убеден във вината на Бонифас, така както аз съм убедена, че ти си тук сега. Мога да разбера защо. — В гласа й се появи неувереност. — Бонифас не можеше да даде обяснение какво е правил в онази кръчма. Той избяга и потърси убежище. Брат ми беше доста потаен. Пазеше някакви парчета от ръкописи и разполагаше с повече злато, отколкото би трябвало да има.
— Казваш „потаен“ — но нали е бил твой брат?
— Всеки си живееше своя живот в нашата тясна къщичка на Кетскин Стрийт в Крипългейт. Аз работех като шивачка. Бонифас беше на кралска служба. Обичах го от цялото си сърце, но той беше неуловим, изплъзваше се като слънчев лъч. Често отсъстваше, а в редките случаи, когато спеше у дома, излизаше преди зазоряване и се връщаше след вечернята. Говореше изключително малко за работата си. Не можеше да даде обяснение за златото и среброто, които понякога издуваха кесията му. Друг път изглеждаше беден като църковна мишка.