— Не ме питай какво означава; такъв си беше Бонифас. Брат ми беше учен човек, обичаше гатанките. Освен това се страхуваше от Ившам. Никога не ми написа или изпрати една нежна дума. Единственото, което му е било на ума, последното нещо, което е написал, е това тайно послание, до което Ившам никога не се добра. Аз вярвам, че това е ключът към невинността на Бонифас. Запомни го, кралски служителю.
Корбет й подаде обратно парчето пергамент и се заслуша. Слънцето вече се бе изкачило високо и напичаше, гълъбите гукаха неспирно, а един кос им пригласяше с ясния си глас. Той вдъхна аромата на утрото, сладкия мирис на дим от горящи дърва и на свежа трева, лекото ухание на масла и билки.
— Значи вярваш, че брат ти е невинен?
— Да — отговори тя, но в гласа й се долавяше колебливост.
— Да, вярвам го, въпреки, че Бонифас беше толкова потаен, толкова прикрит.
— Мистрес, поведението му е било крайно подозрително.
— Вярно е. Едва ли бих могла да обвинявам Ившам, задето толкова разпалено настояваше, че брат ми е виновен.
— А изчезването му?
— Това вече е мистерия. Познавам „Сейнт Ботълф“, всяко негово кътче, всяко ъгълче. Бонифас не би могъл да избяга през прозорците; те са твърде тесни и са разположени много високо. Не съществуват никакви тайни проходи; а и всяка врата беше зорко охранявана.
— А първото му бягство — попита Корбет, — когато е избягал в „Сейнт Ботълф“? След като Ившам е бил толкова настроен срещу него, как го е изпуснал?
— Питах брат Кътбърт за това. Разбираемо е. Бонифас познаваше всяка канавка и всяка уличка в Крипългейт. Престорил се е на съвсем разстроен и объркан. Ившам вървял напред и разблъсквал тълпата настрани, а приставите му охранявали брат ми. Разбрах, че имали и още един арестант. Около тях се струпала тълпа, настанала суматоха. Приставите повели Бонифас напред, но изведнъж той се отскубнал, побягнал и изчезнал през отворената врата на някакъв магазин, или поне така научил брат Кътбърт от енориашите, които били там.
Корбет кимна с разбиране. Всеки ден в Лондон арестувани престъпници бягаха и търсеха убежище. Не рискуваха кой знае какво. Тесните улички и проходи, вратите и портите, които зееха отворени, суетящата се тълпа, а от друга страна, дълбоката ненавист към приставите и стражата — всичко това помагаше на бегълците. И така, Бонифас беше избягал. Знак за вина ли бе това? Беше ли той убиец, опитен, коварен и потаен човек, който е водел двойствен живот?
— Свърши ли, кралски служителю?
— Май нямаш търпение да се отървеш от мен?
— Не, сър Хю — разсмя се Аделиша. — Чувствам какъв си — не само служител на краля, но и добър човек. — Тя замълча. — Ако изобщо е възможно да съществува такова съчетание. Да, ти си добър човек, и още не си продал душата си.
— А брат ти, Бонифас, беше ли продал душата си?
— Бог знае, сър Хю. Аз виждам или по-скоро чувствам, какво се върти в ума ти. Бонифас ли е бил Мистериум? Какво се е случило с него? Огромна загадка — продължи тя с шепот. — Ще мисля, ще разсъждавам и ще спя. Може би призраците на миналото ще се завърнат. Ако си спомня нещо, ще ти го кажа.
— Ами брат Кътбърт? Срещате ли се понякога?
— Разбира се, особено в горещи летни вечери, когато слънцето залязва и Гъшата ливада е окъпана в сиянието на Божия светлик. Седим на тревата, държим се за ръце и си спомняме щастливите дни. Сбогом, сър Хю.
Капаците рязко се хлопнаха. Корбет сви рамене и тръгна обратно между дърветата, за да посрещне Ранулф, който крачеше по блестящата от скреж трева и пляскаше с ръце, за да ги стопли. Той осведоми гръмогласно Корбет, че абатът потвърдил всичко, което брат Кътбърт им бе казал. Спокойствието и хармонията в манастира никога досега не били нарушавани, до момента, в който абат Сарлоу получил обезпокоителната новина, че Ившам не отговаря на никакво повикване.
— Отишъл е при Бога — промърмори Корбет, взирайки се в гарвана, кръжащ над него. — Отишъл е пред Божия съд, Ранулф, за да се присъедини към Игнасио Инглийт. Един Бог знае на какви обвинения ще трябва да отговарят там. — Той пое дълбоко дъх, слушайки с половин ухо приглушените шумове на манастира, откъслеците от нечия песен, приглушеното тракане на колела на каруца и звъна на ръчната камбанка, долитащ откъм галериите. — Ранулф, кой е убил Игнасио Инглийт? Кой се е промъкнал тук с такава коварна изобретателност, така хитроумно, за да убие лорд Ившам? Каква е тази мистерия?
— Брат Кътбърт? — Ранулф впери изпитателен поглед в господаря си. Корбет се беше замислил и Ранулф се наслаждаваше на мисълта за това, което щеше да последва. Започваше преследването. Като ловна хрътка, като куче по дирите на елен, Корбет щеше да дебне и души, да преследва плячката си, като истински ловец, какъвто и беше, и нямаше да спре, докато жертвата му не паднеше в капана, докато не я вкараше в кошарата и не я дамгосаше за клане.