— Мислиш ли? — каза унесено Корбет. — Възможно е, Ранулф. Брат Кътбърт и Аделиша може да са убийците — поне на Ившам. Те със сигурност имат сериозна причина да го мразят, но все пак…
— Но все пак какво?
Погледът на Корбет бе привлечен от блещукането на светлинка по един от позлатените от слънцето прозорци на манастирската църква.
— Прекалено просто е — промърмори той. — Грехът е като лисица, Ранулф, той оставя зловонна следа, която дори годините не могат да отмият или скрият. Убиецът сега върви по дирята на тази миризма. Стар грях, отдавна заровено зло, кълбо от отровни коренища, разложени и гноящи, сега са били разровени. Има си време и сезон за всичко под слънцето, или поне така ни учи да вярваме Писанието62. Лятото е свършило, отдавна си е отишло, реколтата е узряла, удари часът на отмъщението.
— И какво, господарю?
— Ето какво — Корбет се отърси от унеса си, — ще се върнем в Лондон. Ранулф, ти и Чансън отивате в „Утехата на Батшеба“ в Куинсхийт, за да установите какво точно се е случило там с Игнасио Инглийт.
— А ти, господарю?
— Аз ще се спусна назад по тунела на годините. Ще се върна в канцеларията, ще се поразровя из торбите с пергаменти, подпечатани с Тайния печат, и ще видя какви семена на греха ще открия там.
Разказвачът на приказки, както убиецът сам се наричаше, нахлупил качулката над мръсното си лице, скрито зад ярко оцветена маска, бе стъпил на един пиедестал, който според видните граждани някога е бил част от езически храм. Той не даваше и пет пари за това, просто внимателно наблюдаваше огромното открито пространство пред извисяващите се кули на обкованите с желязо врати на Нюгейт. Сградата беше мръсна и мрачна, а вонята, идваща иззад сивокаменните й стени, проникваше навсякъде — миризма на нечистотии и изпражнения, на униние и безнадеждност. От гъсто преградените с решетки прозорци на кулите, издигащи се от двете страни на голямата врата, надничаха диви, обезумели лица със сплъстени коси, и се взираха жадно навън към онези, които се събираха в настлания с обли камъни вътрешен двор пред затвора. В струпващата се тълпа хората ругаеха и крещяха, докато се промъкваха и подхлъзваха по пръснатата мърша и карантия и по кръвта, която се стичаше от близките касапски сергии. Пъстра сбирщина от мошеници, джебчии, фалшификатори, ловки измамници, ловци на наивници, престъпници и всякакви негодници си бяха дали среща тук, за да приветстват Джайлс Уолдън и Хюбърт Монаха. От стъпалата на Гилдхол съдебните пристави неочаквано бяха прочели прокламация за освобождаването на тези мерзавци. Двамата разбойнически главатари трябваше незабавно да бъдат пуснати от затвора поради липса на каквито и да било доказателства срещу тях. Истината бе ясна за всички. Убийството на лорд Ившам означаваше, че делото на Короната срещу тях е провалено, а същевременно не можеха да бъдат представени и никакви улики за това, че те имат пръст в избухналия наскоро кървав бунт в затвора. В действителност двамата разбойници не бяха напускали дълбоките гибелни ями и не можеха да имат нищо общо с деянията на злосторниците, чиито намазани с катран и накиснати в саламура глави сега украсяваха шиповете по върховете на високите стени на затвора. Часът беше определен. Уолдън и Хюбърт трябваше да бъдат освободени след като камбаните удареха „Третия час“63. Носеха се слухове за примирие между бандите на двамата главатари след скорошния бунт. Вече бе наета и зала за предстоящия пир в просторната кръчма „Ангелския поздрав“, цялата измазана в розово и опасана с боядисани в черно греди, разположена на ъгъла на криволичеща уличка близо до кръстопътя при затвора.
Разказвачът на приказки се беше опитал да отклони вниманието на минувачите със смразяващата кръвта история за стригоите64, духовете, които според легендите, бродят по стария римски път на север от града. Никой не проявяваше особен интерес към разказа му, най-малкото пък самият той, защото сърцето му бе обсебено от мисълта за убийство. Беше избрал времето и мястото извънредно внимателно. Нюгейт представляваше море от цветове и звуци. Чираците на майсторите на сребърни изделия разнасяха и превъзнасяха великолепни бокали, за да примамват евентуалните купувачи да посетят дюкяните на майсторите им в Чийпсайд. Касапите с крясъци се надпреварваха да възхваляват вкусни патици, тлъсти прасенца и угоени петли. Заловени от приставите прелюбодейци, с обръснати до голо глави, стиснали събутите си панталони в ръце, бяха привързани към дървени менгемета и изложени за назидание под пронизителните степания на гайда. Една развратница, която бе отвлякла дете, за да си помага с него в просията, беше привързана към позорния стълб, мръсните й поли бяха вдигнати и неколцина плещести палачи шибаха с камшици кирливия й задник. Прасетата на болницата „Свети Антоний“, със звънчета на шиите65, единствените прасета, на които се позволяваше да се разхождат свободно наоколо, грухтяха и си завираха муцуните в купчините фъшкии, струпани до конска хранилка. Наблизо топяха главата на някакъв злосторник под вода, задето бе дръзнал да мине през квартала на кожарите и да вика „муууу“, непростима публична обида за тази достойна гилдия. Щом неговото наказание свърши, дойде ред на цяла редица пияници и гуляйджии да бъдат потопени в мръсната вода.
63
64
В древната римска митология, това са душите ни умрелите, които излизат от гроба и имат способността да се превръщат в животни, познати още като безсмъртни вампири. — Б.пр.
65
В християнството свети Антоний е смятан за покровител на много професии — ковачи, звънари, месари, гробари. Сред символите на свети Антоний са Т-образният кръст, звънчетата, с които монасите от ордена „Свети Антоний“ привличали внимание при събиране на волни пожертвования, свинята, тъй като тези монаси имали право да отглеждат прасета, а също така огън и лъв. — Б.пр.