— Сър Хю! — Ранулф сочеше към върха на църковната кула. Там, между зъберите й, се забелязваха пробягващи фигури; подобно заплашително раздвижване се наблюдаваше и в тесните прозорци. Корбет последва Ранулф и нахлупи шлема си, после се изпъна, без да обръща повече внимание на свещеника, който продължаваше да стои на колене, сграбчил своя кръст.
— Готови! — извика Ранулф. Групата на уелските стрелци се подчини; огромните им тисови лъкове, заредени и извити, се вдигнаха нагоре. — На прицел! — изрева той. — Пускай! — Дъжд от остри стрели, облак смърт с перести криле, полетя в небето. Повечето от стрелите изтракаха в грубата каменна зидария на църквата, но писъците и шумът от тела, строполяващи се в кулата, показаха, че някои от стрелците бяха улучили целта си. По заповед на Ранулф бяха изстреляни още залпове, които сваляха защитниците от парапетите на донжона и от някои от прозорците. Стрелците настъпиха. Нови облаци стрели се разбиха в каменната зидария. Довлякоха по-близо голямата бойна каруца, от която стърчеше огромен, насочен напред таран. Запалиха натрупаната слама и маслото; катранът и сухите борови подпалки зафучаха като в пламтяща пещ, докато група потни стрелци, предпазвани от другарите си, с дълги пръти и колове бутаха каруцата по лекия наклон към голямата двойна врата на църквата. Корбет се сепна от една стрела, която профуча току до лицето му и изкрещя на стрелците да бутат по-бързо. Каруцата се наклони напред, пламъци и пушек се виеха нагоре на талази. Той изрева на войниците да я оставят да се движи сама и да се скрият от неколцината вражески стрелци, които все още стояха по прозорците. Каруцата продължи да се търкаля в правилната посока и скоро се удари с трясък в централната дървена врата. Таранът се вряза дълбоко в нея, а пламъците я облизаха и зафучаха с всичка сила.
Корбет и Ранулф, предпазвани от редица стрелци, отстъпиха на разстояние извън обсега на вражеските изстрели. Уелсците поддържаха своя стрелкови щурм, докато двамата мъже свалиха шлемовете си, дръпнаха назад плетените си метални качулки и с благодарност и чувство за невероятно освежаване измиха ръце и лица във ведро с доволно мръсна вода. Капитанът на стрелците, Ап Ител, донесе кожени кани с ейл и поднос с твърд хляб от близката кръчма. Докато Ранулф си бъбреше с него, Корбет ядеше и пиеше лакомо, втренчил поглед в пожара, бушуващ на главната врата. Чувстваше се капнал от умора. Тъкмо бе поседнал в своята канцелария в съкровищницата на Уестминстър, когато пристигна кралският пратеник. Разбойническите главатари Джайлс Уолдън и Хюбърт Монаха бяха затворени в Нюгейт, заедно с поне две дузини от техните шайки, всички до един станали жертва на внезапното изпадане в немилост на Уолтър Ившам, главния съдия. Корбет със съжаление си пожела да ги бяха затворили в Тауър. Уолдън и Монаха бяха изпратени в позорните ями22, но последователите им бяха оставени в общия двор, и там бандата на Уолдън се беше сбила с бандата на Хюбърт. Битката се бе разраснала и беше увлякла и други затворници. Пазителят на Нюгейт и неговите стражи се бяха оказали отчайващо неспособни да се справят със създалата се ситуация. Големият двор на затвора беше превзет и вратите му — щурмувани. От Кралската канцелария бяха изпратили спешна заповед до началника на гарнизона на Тауър, сър Ралф Сандуик, ветеран със солиден опит в потушаването на бунтове в Нюгейт и Маршалси. Той на свой ред бе извикал Корбет, в качеството му на старши съдебен служител, който пък бе призовал уелските стрелци, лагеруващи близо до хана „Епископа на Или“.
Избягалите затворници, безжалостни и жестоки, си бяха разчистили с бой пътя през Крипългейт; други бяха побягнали в пустеещите земи отвъд стените, където ги чакаше Сандуик със своите войници. Старият воин не показа и капка милост. На всеки от заловените затворници биваше зададен въпросът: „Ти от «Страната Кокейн» ли си?“23 Сър Хю Корбет беше настоял за това, по някакви негови си загадъчни причини. Празен поглед или отрицателен отговор водеше до незабавно обезглавяване. Няколко глави на бегълци, потопени в саламура и после намазани с катран, вече красяха шиповете на оградите край Лондонския мост. Друга група престъпници си бе проправила път до „Сейнт Ботълф“ предната вечер, по времето, когато камбаната биела за вечерня. Пастор Джон тъкмо бил облякъл столата си24 и се готвел да произнесе последната молитва към Бога за деня, когато те нахлули. Свещеникът избягал; други нямали този късмет. Ограбени и убити, те били изхвърлени през отворената врата, преди тя да бъде залостена и барикадирана. Няколко жени били взети за заложници и когато Корбет и неговите стрелци стигнаха до църквата, чуха писъците на нещастниците, изнасилвани отново и отново. Накрая ужасяващите викове престанаха и Корбет предположи, че жените са мъртви. Той бързо организира и предприе щурм, който бе яростно отблъснат; едва тогава разбра, че избягалите затворници бяха успели да оплячкосат главната кула на Нюгейт и да се снабдят с лъкове, стрели и всякакво бойно снаряжение.