— Познавам Едуард. — Корбет прекара пръст по ръба на чашата си. — Предан е на закона, но същевременно има слабост да потулва нещата. Да-а! — Той удари с ръце по масата. — Ранулф, остани в канцеларията и прегледай отново всички архиви. Търси всичко, което можеш да откриеш за Ившам, Стантън, Хюбърт Монаха, Уолдън — може да отнеме доста време, но — той посочи към хъркащия Чансън, — той може да ти помогне. Преди всичко проучете Чантойс, търговеца, който е арестуван заедно с Бонифас в кръчмата. Може да е оставил вдовица. Тя би могла да помогне. А аз ще очаквам убиецът да направи грешка. Всички убийци са самонадеяни, горделиви като сатаната. Те неизменно правят нещо, което ги издава, целувката на Юда на тяхното собствено злодеяние, грешка, пропуск, едно стъпване накриво — и падат в капана.
— И ти се надяваш, че нашият убиец ще допусне подобно нещо?
— Да, надявам се, Ранулф. Има три възможни пътя, които да следваме. Първо — това, което се е случило преди двадесет години. Второ — последните смъртни случаи — Ившам и Инглийт. Двете убийства са разбираеми, в смисъл, че и двамата негодници със сигурност са си създали доста врагове. Това, което не мога да разбера — и то е третата посока на нашите търсения — е смъртта на Уолдън, Хюбърт, Кларис и Ричард Финк.
— Какво имаш предвид?
— Дали тези четирима души са убити, за да замлъкнат, или за отмъщение? Или пък става дума и за двете? Спомни си, Ранулф, убиецът полага много големи усилия и поема огромен риск с екзекутирането им. — Корбет замълча, присвивайки очи. — Вярно, може и да съжалявам за думите си, но искам той да удари отново, да направи грешка, нещо, от което да можем да се възползваме, нещо необичайно, което да даде някакъв ключ към всички тези загадки. Накрая има още един въпрос, който не престава да човърка ума ми и да гложди сърцето ми, въпрос, който ще ни върне в самото начало.
— Кой въпрос, господарю?
— Просто разсъждаваме — ами ако Бонифас Ипгрейв е бил напълно, абсолютно невинен?
— Не мога да проследя логиката ти — обезсърчено отвърна Ранулф. — Ако Бонифас не е бил Мистериум, тогава кой е бил? Кой е?
— Нямам никакви доказателства, никакви улики, съвсем нищо — промърмори Корбет, — но нещо ми подсказва да започна оттук. Искам да видя нещата по начина, по който може да ги е виждал Бонифас Ипгрейв. Може би това е най-добрият път напред…
Майлс Флешнър, енорийският писар на „Сейнт Ботълф“, излезе от свещеническия дом при своята църква и забърза по тесните, тъмни и опустели улици. Отби се в една кръчма, „Аления дракон“, изгълта набързо чаша силен ейл и омете чиния хляб и сирене. Вече сит и освежен, той извади камата си от канията и отново излезе забързано навън, в обгърнатата от нощния мрак улица. Речната мъгла се виеше и стелеше по тесните улички и пътеки, водещи надолу към Темза, но Флешнър се чувстваше спокоен. Кръчмите все още бяха пълни с народ, през полуотворените им врати и кепенци се процеждаха снопчета светлина. От време на време той зърваше картини от веселия, шумен живот вътре. Един кръчмар седеше до покрито с кожа буре с жива риба, поставено точно до входа, така че клиентите да могат да си избират каквото им хареса, за да им го приготвят. Недалеч от него една от прислужничките бе поставила пред себе си голям комат хляб, намазан с клей за ловене на птички, с една свещ, забодена в средата, за да примамва мухи и други насекоми. На кука до вратата, в очакване да бъдат откупени, висяха дрехи на клиенти, които дължаха пари за пиене. Слугинята го погледна и му се усмихна; Флешнър кимна любезно и още повече ускори ход. Всъщност, помисли си той, хубаво би било да се подслони в някоя такава топла кръчма, или още по-добре, да се върне в своята малка къщичка в Крипългейт, да си грее пръстите пред бумтящия огън и да вдъхва ароматния мирис на печената гъска, но първо трябваше да свърши тази работа. Трябваше да се върне в Уестминстър, да намери кралския служител и да признае всичко. Така беше най-добре. Откакто Ившам бе убит, не можеше да си намери място. Старите грехове бяха изровени, старите врати — отключени, тъмните спомени — разровени. Дяволските злодеяния чакаха да бъдат пречистени, изповядани и изкупени. Флешнър бе твърдо решен да стори необходимото.
Енорийският писар стигна до тесния подстъп към крайбрежната Теме Стрийт. Някакъв свинар беше препречил пътя; ядосан и гръмогласен, той крещеше ругатни по адрес на пеещ духовник, който отчаяно се опитваше да организира малкия си хор пред една кръчма. Група опечалени също бяха въвлечени в суматохата, понеже се опитваха да проправят път за покойника, който караха, положен на дълга погребална каруца с две колела и зашит в чувал от еленова кожа. Независимо от врявата, Флешнър намираше успокоение в танцуващите светлини на факлите, във виковете и в самото присъствие на всички тези хора. Той се промъкна покрай тях по тясната уличка, с извадена кама в ръка, като предупреждение към нощните птици, спотайващи се в нишите по стените, издигащи се от двете му страни. Гледаше внимателно в земята под краката си, изровена и набраздена от коловози и дупки, покрита с всевъзможни нечистотии, от които се разнасяше миризма на граниво, въпреки разпръснатата отгоре им селитра.