Той благополучно стигна до Теме Стрийт и въздъхна с облекчение. Боклукчийските каруци все още обикаляха да събират огромните купчини смет, върху които се боричкаха котки и плъхове, а ястреби и лешояди кръжаха над тях като злокобни сенки в падащата нощ. Флешнър усещаше, че вече целият плува в пот. Правилно решение бе взел. Успя да преодолее страховете си. След като заведе отец Джон в пустия свещенически дом, той помогна на изтерзания човечец да си легне, даде му чаша вино, смесено с някаква отвара за успокоение, която свещеникът бе извадил от шкафа. Остави го на нара му, в онази тясна стаичка, да мърмори за греха и дявола, а после взе решение за своите собствени съмнения и подозрения, за тревогите, които хранеше. Корбет със сигурност щеше да го изслуша.
Флешнър се огледа по крайречната улица. Минаваха хора — прелитащи сенки в оскъдната светлина. Вече беше близо. Щеше да слезе по стъпалата към реката в Куинсхийт, да наеме баржа и да се отправи към Уестминстър. Нищо, че беше вече нощ, щеше да издирва Корбет така, както каещ се грешник търси свещеник, за да изповяда всичките си грехове. Прекоси Теме Стрийт и забърза надолу, по някаква друга пътечка. В този миг чу шум зад себе си и понечи да се обърне, но беше твърде късно. Съкрушителен удар по главата го повали на земята.
Когато се събуди, целият пулсираше от болка. Беше натъртен и премръзнал, и осъзна, че е минало известно време. По лицето му се стичаше кръв. Опита се да говори, но не можеше да продума. Сякаш езикът му беше прищипан. Опита се да помръдне ръцете си, но те бяха завързани, глезените му също. Примигна. Капка кръв се стече отново по носа му; имаше рана на челото, която много го болеше. Той се стресна и задиша учестено, защото един плъх претича през краката му и изчезна в мрака, и тогава пълният ужас на това, което се случваше, нахлу в съзнанието му. Спомни си отец Джон, завързан, със запушена уста, спомни си кървавата рана над веждите му. Онова „М“ вече беше изрязано на неговото собствено чело. Една сянка изплува от мрака.
— Моля — простена Флешнър, — в името на Божията любов…
— Твърде късно — просъска глас. — Твърде малко, твърде късно. Възмездието дойде, мастър Флешнър, настана време за страдание.
Нападателят го сграбчи за плаща и го завлече по-нататък, в канавката, а после го качи на една бъчва до стената. Надяна примка на врата му и Флешнър с ужас осъзна, че другият й край е закачен на желязна скоба, забита високо в стената. Изпищя, когато похитителят му изрита бъчвата изпод краката му, и се заизвива и заборичка неистово, но от това примката само се затегна по-бързо около гърлото му.
Когато накрая тялото на Флешнър спря да се гърчи и разтърсва в конвулсии, убиецът му, който наблюдаваше като хипнотизиран, забоде парче пергамент на плаща на мъртвеца и изчезна в нощта.
Хю Корбет коленичи до трупа на Флешнър, извади камата си и преряза примката, която все още пристягаше гърлото на мъртвеца. Грубото въже се беше стегнало здраво, врязвайки се в кожата. Насиненото лице беше грозно, покрито с лек скреж, който като маска бе запечатал целия ужас на жестоката насилствена смърт. Корбет затвори очи, прекръсти се и зашепна заупокойна молитва. Чувстваше жал към този клет, плах човечец, сграбчен в мрака на нощта и екзекутиран като някакъв най-долен престъпник. Той погледна нагоре към желязната скоба, от която все още висеше и се поклащаше отрязаното, намаслено и грубо въже.
— Какво място да умреш! — промърмори той. Огледа се из мръсната уличка, която слизаше надолу към плисканото от водата пристанище на Куинсхийт. Все още беше ранна утрин; мъглата се стелеше на талази, светлината бе матово сива. Наблизо група жени се тълпяха около вдовицата на Флешнър, която ридаеше безутешно. Корбет дочуваше думите, с които се опитваха да я успокоят. Той погледна към пристава, чието лице бе почти напълно скрито от качулката на тежкия му плащ.