Корбет се промуши в навалицата. Помоли за чаша вино и парче прясно изпечено пъдпъдъче месо, което имаше великолепен вкус, после отиде и седна на една дървена пейка до входа. Задъвка бавно, наслаждавайки се на искрящата топлина на виното и на крехкото, вкусно месо. Изкушаваше се да остане, да хапне още малко, но клепачите му натежаваха и никак не му се искаше да заспи пред хората. Отърси се от унеса си и се върна в стаята си. Свали портупея си, изрита ботушите, уви се с плаща си, опъна се на нара и потъна в дълбок сън. Събуди се от енергичното разтърсване на Ранулф.
— Господарю? — Помощникът му бе приклекнал до леглото. — Господарю, трябва да се събудиш, вечернята отдавна мина. Спиш от часове. Имаме новини.
Все още полузаспал, Корбет се надигна и провеси крака от леглото. Ранулф си взе едно столче и седна срещу него.
— Какви новини? — попита Корбет.
— Тези имена… — Ранулф замълча, докато Корбет палеше с огниво малкия свещник, поставен на нощната масичка. Той придърпа масичката и свещника по-близо към себе си.
— Трите имена, Ранулф?
— Всички те са на висши съдебни служители, възрастни хора. И тримата са умрели доста загадъчно през осмата и деветата година след възцаряването на сегашния крал.
— Загадъчно ли?
— Един подир друг. При всички тях — сви рамене Ранулф — смъртта е била счетена просто за нещастен случай, но странното е, че Бонифас е изброил точно техните имена. Рискейлс паднал по стълбите на старата кула — знаеш къде се съхраняват съдебните архиви. Той бил стар човек, светлината била лоша, спънал се и си счупил врата. Фърнивал? Ами той обичал винцето и често се напивал здравата нощем. Обичал също и реката; трупът му бил изваден от Темза близо до Кралските стъпала. Според заключението на съдебния следовател, бил толкова пиян, че сигурно е объркал пътя си и паднал във водата.
— А Басетлоу?
— Той умрял най-спокойно от всички тях, издъхнал на маса в една кръчма, пред чаша ейл и малко хляб и сирене. Намерили го с глава, опряна на ръката; изглеждало, че е заспал, но главата му била клюмнала. Господарю, ти не мислиш, че това са били нещастни случаи, нали?
— Преди месец щях да кажа, че са. — Корбет придърпа ботушите си, нахлузи ги и се изправи на крака, затягайки портупея си, после оправи плаща си. — Има ли нещо друго?
— Да, господарю. — Ранулф загаси свещта и последва Корбет, който излезе от стаята в студения коридор отвън. Едва тогава, поглеждайки през прозореца, Корбет осъзна колко дълго е спал.
— Отидох в дома на Ившам и проведох най-щателно разследване. Успях да измъкна името на Елизабет Вавасур, нещо от рода на лична прислужница и дойка на лейди Ема. Когато дошло ред да се пенсионира, Ившам използвал влиянието си, за да й издейства пенсия — издръжка в храна и облекло до гроб в приюта при болницата „Сейнт Катрин“ до Тауър. Отидох там и говорих с ръководителя на болницата, който ме представи на Елизабет. Казах й, че трябва да дойде в съдебната канцелария след днешната вечерня, и я предупредих, че е спешно и става дума за кралски дела.
— Тя възрази ли?
— Ни най-малко! Очакваше с нетърпение пътуването по реката, макар че то трябваше да се осъществи в ледения нощен мрак. — Ранулф се ухили. — Бъди внимателен, господарю, тя бъбри като врабче на клон. Прелива от хвалби за Уолтър Ившам, и не спира да настоява, че няма да позволи да бъде казана и една лоша дума срещу него. Скоро ще бъде тук.
Докато Корбет успее да стигне до съдебната си канцелария, да измие ръцете и лицето си, да приготви масата и да инструктира Ранулф и Чансън какво да правят, Елизабет Вавасур вече бе пристигнала. През коридорите на двореца я съпровождаха двама лодкари и по израза на лицата им Корбет разбра, че са повече от щастливи да предадат в други ръце пътничката. Елизабет Вавасур не само бъбреше като врабче, тя и приличаше на врабче с дребното си, мургаво като орех лице, обградено от бялата пребрадка, спусната над сивата дреха на питомка в приюта „Сейнт Катрин“. Въпреки възрастта си тя се движеше пъргаво и се тръсна енергично на столчето, малките й черни очички непрекъснато се стрелкаха насам-натам и първо обиколиха цялата осветена от свещите зала, преди да се спрат на Корбет.
— Значи ти си сър Хю, слушала съм аз за теб. Сигурно си познавал моя господар?
— Бегло.
— Той беше добър човек, сър Хю. Знам, че е правил грешки — тя се наведе през масата, гласът й се сниши в заговорнически шепот, — но беше добър, наистина много добър.