Корбет се усмихна на кикота, който предизвика тази шега, после махна с ръка и затвори капаците. Но въпреки веселите, бодри думи, той отново усети как безпокойството се промъква в душата му. Почувства убожданията на страха, сякаш вървеше по някаква потънала в мрак пътека. Макар да беше в тази залостена стая, затоплена и осветена от искрящите въглени и танцуващите пламъци на свещите, където стенните гоблени сияеха в разноцветни багри, а статуетките и разпятията блестяха в потрепващата светлина, все пак… Стражите патрулираха долу, а и той имаше подръка своя портупей, но усещаше, че убийството дебне и се промъква като демон дълбоко в сенките, като шмугващ се, ненаситен плъх. Убиецът бе на свобода. Нямаше значение дали е Мистериум, или не, това беше убиец, който удря светкавично и безжалостно, с остър усет за своето преимущество.
Корбет седна и вдигна парчето пергамент с буквите, изписани в квадрат.
— Стоя в центъра — прошепна той. — Това е E. И соча към четирите ъгъла. A, C, G и I.
Той написа отделно четирите букви, пренареди ги няколко пъти, но все още не можеше да ги осмисли.
— Трябва да се върна в Лейтън — прошепна отново той. — Бог ми е свидетел колко много ми липсваш, Мейв. Уморен съм. Искам да се наспя.
Той се замисли за Стантън от Уестминстър, за себе си, Корбет от Лейтън, за Бонифас от Крипългейт, за Бландфорд от Гилдхол, за начина, по който хората определяха себе си — чрез мястото, което наричаха свой дом. Той се вгледа в буквата E и в другите, намиращи се в четирите ъгъла и усети как устата му пресъхва. Започна да рови бързо из документите си и откри това, което търсеше. Разгледа го внимателно, после се върна обратно на онези четири букви.
— „Страната Кокейн“ — прошепна Корбет. — Светът, обърнат наопаки, с главата надолу, където преследваният става ловец, праведният — грешник.
Той откъсна парче пергамент, взе перото си и започна да изрежда доказателства.
Първо: Мистериум е бил съдебен служител.
Второ: Мистериум е използвал дървеното табло в „Сейнт Пол“.
Трето: Мистериум е изпитвал наслада от деянията си.
Четвърто: Поредицата убийства на Мистериум завършва с изчезването на Бонифас Ипгрейв.
Пето: До настоящия момент Бонифас Ипгрейв твърди, че е невинен.
— Не, не — промърмори си той и задраска „до настоящия момент“. — Върни се назад — каза си. — Върни се двадесет години назад и стой там. Там е истината.
Шесто: Мистериум — Бонифас Ипгрейв — е заловен на местопрестъплението с неговия съучастник в онзи кръчма в Съдърк.
Седмо: Едва след това Уолтър Ившам заявява, че знае как Мистериум е извършвал своите ужасни престъпления.
Осмо: Бонифас Ипгрейв е арестуван и го повеждат към ареста, но успява да избяга.
Девето: Бонифас Ипгрейв остава в убежището в „Сейнт Ботълф“ два дни. Не го посещава никой друг, освен свещеника, Ившам и Инглийт. Той получава майчиния си пръстен от сестра си и написва на страница от Светото Писание гатанка, в която твърди, че е невинен.
Десето: На третия ден Бонифас Ипгрейв изчезва, но как?
Корбет погледна нагоре.
— Мисля, че знам — развълнувано прошепна той. — Да, сигурен съм, че знам, но как се връзва всичко това?
Стана и закрачи, потънал в мисли, опитвайки се да проследи убиеца, който бе кръстосвал града преди двадесет години. Връщаше се отново и отново до масата, опипваше парчетата пергамент, драсваше по някоя нова бележка. Беше сигурен, че вече има хипотеза, но как можеше да я свърже с наличните доказателства? Уви се в плаща си, придърпа мангала по-близо до стола си и седна. Взираше се в искрящите въглени, после отново прелистваше доказателствата, докато очите му отново натежаха. Той заспа, а когато се събуди, вън вече сивееше светликът на утрото. Отиде до нужника, после се върна и се изми в умивалника. Докато подсушаваше лицето и ръцете си, зърна връзката ключове от „Сейнт Ботълф“. Трябваше да отиде там.
— „Сейнт Ботълф“! — възкликна той. — Ти наистина си дом на тайните! Трябва хубавичко да те проуча, за да докажа моята хипотеза.
Той седна на писалището и написа писмо до Ранулф, после още едно, до сър Ралф Сандуик в Тауър. Облече се набързо и се приготви, после мина през галерията и отиде в големия двор на двореца. Студът на ранната утрин злобно хапеше лицето му; речната мъгла все още затискаше земята с тежката си пелена. Горяха факли. Приглушени шумове отекваха в навъсения сумрак. Корбет извади наполовина меча от ножницата му. Опасността дебнеше, той я чувстваше. Винаги беше така. Ловът започваше! Убиецът, лукав и потаен, сигурно беше осъзнал, че Корбет не се е предал и обмисляше собственото си оцеляване. Какви шансове имаше? Ако Корбет го притиснеше и го изобличеше за тези ужасни престъпления, очакваше го сурово наказание. Най-вероятно щеше да бъде осъден на бавно задушаване на ешафода в Смитфийлд. Корбет зашепна молитва за помощ: