„… Търся лицето Ти, Господи; Не скривай от мене лицето Си; не отблъсквай в гняв Твоя раб. Ти беше мой помощник, не ме отхвърляй, Боже, Спасителю Мой!“103
Той почувства тежестта на връзката ключове от църквата в джоба на плаща си. Не трябваше да ходи там сам. Кошмарни спомени го предупреждаваха да не го прави.
— Aux aide! Aux aide!104 — извика той на нормански френски. В отговор веднага отекна звън на брони и през мъглата към него забързаха един тежко въоръжен сержант и двама стрелци.
— Какво има, сър Хю?
— Нищо — Корбет стисна сержанта за рамото. — Засега нищо, но слушай! — Той му подаде двете писма. — Изпрати един от твоите стрелци до моя помощник Ранулф-ат-Нюгейт; да го намери, където и да е, и да го събуди. Другият да отиде при сър Ралф Сандуик в Тауър. И двете писма трябва да се доставят спешно. Ти — посочи той единия от стрелците, брадат мъж, чиято качулка почти изцяло скриваше лицето му, — ще дойдеш с мен в „Сейнт Ботълф“, където ще се срещнем с останалите.
Малко по-късно Корбет и стрелецът, който се представи като Грифитс от Южен Уелс, се качиха в една лодка близо до Кралските стъпала. Двамата лодкари гребяха напред, придържайки се близо до брега на потъналата в мъгла, развълнувана река. Корбет седна на кърмата, а стрелецът зад него. На Грифитс му се говореше, но Корбет бе потънал в собствените си мисли, затова стрелецът насочи вниманието си към лодкарите и ги увлече в добродушна размяна на шеги, като гръмогласно ги питаше дали англичаните наистина имат опашки и дали е вярно, че един уелсец струва колкото поне дузина англичани? Корбет слушаше с половин ухо. Реката беше забулена в хапещо студена мъгла и не можеше да се види почти нищо, освен светлините на корабните фенери и високите, потрепващи пламъци на факлите, запалени по брега. Тук-там се издигаха ешафоди, зловещи зрелища, някои окичени с трупове, други празни, очакващи ново жертвоприношение по-късно през деня. Корбет си спомни Флешнър, обесен на металната скоба, Уолдън и Хюбърт Монаха, отровени в залата на кръчмата. Всички тези ужасни убийства със сигурност бяха свързани с онова, което се бе случило преди двадесет години, но за момента Корбет не искаше повече да разсъждава над този въпрос. „Сейнт Ботълф“ би трябвало да е ключът към всичко.
Слязоха от лодката в Куинсхийт и тръгнаха по все още пустите улици. Мъглата беше като воал, който внезапно се отдръпваше, за да разкрие ужасяващи гледки. Просяци с обезобразени лица, с тела, разядени от грозни рани, сгърчени върху малките колички, с които се придвижваха, трополяха шумно с тях по калдъръма и виеха за подаяния. Корбет раздаде няколко пенита и продължи напред. Проститутки и сводници продължаваха да търсят клиенти. Нощни птици и обитатели на мрака се трупаха по ъглите на уличките и наблюдаваха двамата мъже. Мразът беше втвърдил пътеката под краката им, но миризмата си оставаше все така отвратителна и Корбет отклони поглед от обезобразените трупове на котки и кучета, смазани от минаващите каруци. От време на време отряд пристави пресичаше пътя им в преследване на бандити и нарушители, с крясъци „Дръжте го! Дръжте го!“, които бързо заглъхваха в мъглата. Грифитс отново си беше развързал езика, яростно ругаеше нощните птици и ги напъждаше с изрази като „мръсна, неизтребима, отвратителна сган, без нито един християнин сред нея, с лица низки и тъмни, не хора, а грабливи демони“.
Корбет се усмихна на себе си. Уелсецът демонстрираше красноречие, каквото дори и тази сган едва ли бе чувала досега.
— Това е — заяви Грифитс — най-ужасната дълбочина на ада, сър Хю. Давам едногодишната си заплата, за да се върна сред прелестите на Южен Уелс.
Корбет не отговори. Той помнеше „прелестите“ на Южен Уелс. Дърветата, така гъсто преплетени едно в друго, че светлината едва проникваше през тях, тревата отдолу, влажна и хлъзгава. Спомни си как с тежко въоръжените войници и стрелците очакваха уелските стрелци, които притежаваха отвратителната способност да връхлитат изневиделица и да ги обсипват със смъртоносния дъжд на стрелите си, преди да изчезнат също тъй бързо и внезапно, както се бяха появили…