— Служил си в Уелс, нали, сър Хю?
— Разбира се.
— И никога не си срещал Къртицата? Той е грозен, целият е нашарен в разни цветове, мрачен и унил, много потаен, и има гърбица. Носи парцалив вехт плащ и е по-черен и от ковач.
Корбет замълча и сложи ръка на рамото на стрелеца.
— Грифитс, ние отиваме на място по-злокобно и по-страшно от всяко чудовище, бродещо из горите на Южен Уелс, всъщност, по-страшно даже и от който и да било разбойник по тези улици. Съветвам те да си кажеш молитвите.
— „Сейнт Ботълф“? — Грифитс не се даваше лесно. — Знам я, сър. Чух историите. Бях там и по време на битката. Роят се какви ли не легенди — че е обитавана от зли духове, че е място, в което изчезват хора. Вярно ли е това, сър Хю?
Корбет въздъхна, потупа стрелеца по рамото и го поведе нататък.
— Слушай, Грифитс, това, което искам от теб, е да ме покриваш и да наблюдаваш църквата. А сега, като стана дума за това чудовище от уелските гори, я ми кажи, ти срещал ли си го някога?
Той остави Грифитс да бъбри, докато вървяха по тесните улички, чак до „Сейнт Ботълф“. Тук уелският стрелец се умълча. Тежката мъгла изтъня и разкри чепати тисови дървета и полуразрушени гробници. Църквата изглеждаше притихнала и навяваше страх. Никаква сигнална светлина не гореше на камбанарията, никакъв шум не се чуваше. Гробището беше странно запустяло, празно, явно просяците и другите бездомници, които обикновено намираха подслон тук, бяха усетили зловещата атмосфера и се бяха разбягали. Грифитс отметна плаща си назад, с ръка върху дръжката на меча, шепнейки си молитва на уелски. Той посочи към главната врата и прошепна нещо за неотдавнашната битка. Корбет го потупа по рамото и го поведе между дърветата, по пътеката, водеща към вратата за покойниците. Грифитс внезапно спря и хвана Корбет над лакътя.
— Сър Хю, чу ли това?
Корбет се взря в мъглата, прииждаща зад него.
— Кое?
— Стъпки, нещо като че ли сумтеше. — Той се насили да се усмихне. — Като Къртицата.
— Призраци — усмихна се Корбет и почука стрелеца по широкото чело. — Призраци, ама ей тук, вътре, Грифитс.
Той извади ключовете и накрая откри нужния. Вратата за покойниците се отвори с проскърцване и те влязоха в нефа. Корбет си припомни къде бяха разположени стенните факли, извади огниво и тръгна наляво, опипвайки стената. Грифитс го последва, като мърмореше заклинания срещу Злото, а ботушите му се хлъзгаха по каменната настилка. Корбет запали една факла и я използва, за да запали и останалите. Трепкащите пламъци хвърлиха зловещи отблясъци по дебелите кръгли колони и създадоха призрачна атмосфера в огромния сводест неф, изпълвайки със сенки пътеките между редовете на пейките. Светлината озари стенописите, изобразяващи историята на изгонването на човека от Рая и постоянната му битка със силите на ада. Нарисуваните лица, намръщени, гневни, умоляващи, красиви и грозни, ангелски или демонични, се взираха втренчено в Корбет, докато той вървеше през обитаваната от демони църква с една от стенните факли в ръка и внимателно проучваше всяка подробност, следван по петите от умълчалия се Грифитс. Той довери на уелсеца, че може да се наложи да изчакат, докато напълно се разсъмне, макар да бе сигурен, че вътре нямаше никакъв таен проход, ниша, подземие, крипта или тунел. Студът в църквата хапеше все по-силно. Когато влязоха в олтара и се насочиха към ризницата, Грифитс призна безпокойството си. Корбет му обеща с шеговит тон, че скоро ще могат да похапнат пред пращящия огън на някоя близка кръчма. Той отключи вратата на ризницата, после се върна обратно в църквата, където го споходи една мисъл. Върна се в ризницата и се загледа в мястото, на което трябваше да е бил нападнат и завързан отец Джон. Откъм църквата долетя шум.
— Грифитс? — извика Корбет.
Една фигура се промъкна навън, в олтара. Докато разкопчаваше меча си, Корбет се сепна от някакво потракване. Излезе от ризницата и веднага отстъпи назад. Църквата беше тъмна, а стенните факли — загасени. Той надникна през открехнатата врата. Само една главня все още гореше.
— Грифитс! — извика отново той. Внезапно изщракване го стресна и той се хвърли на земята. В същия миг една стрела от арбалет прелетя като раздразнена пчела над главата му. Той затръшна вратата към олтара, прекара ръждясалите лостове в долния и горния й край, после махна резетата на страничната врата и бързо се измъкна в обвитото в мъгла бедняшко гробище, предвидено за странници и чужденци, простиращо се откъм северната страна на църквата. Обливаше го гореща пот, която бързо се вледеняваше в смразяващия въздух. Той затръшна вратата зад гърба си и непохватно затършува за ключовете, но не можа да намери нужния. Пъхна връзката в джоба на плаща си, изтегли меча и камата си, и се запромъква през пустеещите земи, като се стараеше да овладее паниката си. Това беше неговият кошмар, който го преследваше, откак беше воювал в Уелс; все му се привиждаше как това се случва, все едно дали в някое подобно гробище, в самотна горичка или мръсна уличка. Беше се сблъскал със смъртта; настървен за кръвопролитие, убиецът го преследваше.