Той тръгна покрай дървените кръстове, като залиташе и се подхлъзваше по заледената земя и се спъваше в купчини пръст, коловози и дупки. Лек шум го накара да спре и да се обърне. В мъглата се движеше силует. Корбет се приведе. Зърна някакъв мелез да рови за мършата, за телата на мъртвите, скрити под тънката покривка на пръстта. Кучето се обърна, захапало кост между зъбите. Корбет замахна с меча си и песът изскимтя и избяга. В същия миг една стрела изсвистя през въздуха и се смачка в близкия надгробен камък. Корбет погледна назад към църквата. Беше допуснал грешка — вътре щеше да е по-безопасно. Пое дълбоко дъх и зашепна молитва. Мъглата изтъняваше, светлината се усилваше, мракът изчезваше, но не и заплахата, която бе надвиснала над него. „Сейнт Ботълф“ беше пуста — хората мислеха, че е прокълната и едва ли някой би влязъл вътре. Нападателят му, въоръжен с арбалет, просто щеше да го преследва до край, да го вкара в капан или щеше да го чака да направи грешна стъпка.
Ниско ръмжене го накара бързо да се обърне. С рязкото си движение той закачи един от дървените кръстове, който изпука и се счупи. Нямаше какво да прави, освен да се взира с ужас в огромния мастиф, чийто корем почти се влачеше по земята, докато се промъкваше към него. Той застина неподвижно, тъй като познаваше породата. Кралските войски ги бяха използвали в Уелс и Шотландия: беше бойно куче с ошипена яка, за да пази дебелия му, мускулест врат и гърло; звяр, обучен да ловува мълчаливо. Убиецът го беше пуснал, за да проследи и намери Корбет, да го измъкне от скривалището му и да го нападне, независимо дали щеше да остане на място или щеше да опита да се отбранява. Мастифът изръмжа отново срещу него — огромни жестоки челюсти, леко разтворени, наострени космати уши, черни очи, втренчени в плячката. Корбет пристъпи вдясно. Кучето се поколеба, поклащайки мускулестите си слабини, все така вперило поглед в него. Изпука клонка. Убиецът също се промъкваше напред. Корбет приклекна долу и долови острата миризма, идваща от прясно струпаната надгробна могила, върху която лежеше счупения кръст. Той позна мириса на силна и чиста негасена вар, използвана от гробокопачите. Отпусна меча си. Почвата беше твърда, а варта — щедро наръсена отгоре й. Той събра една пълна шепа от нея с облечената си в ръкавица ръка. Бойният пес се изправи и Корбет скочи, хвърляйки варта срещу огромната му, грозна глава точно в момента, в който кучето нападна. Ледената каша го удари в муцуната и то обърка скока си. Корбет скочи светкавично встрани и успя да го наръга с камата си. Песът се обърна, завъртайки вихрено своята мускулеста, черна плът, но оплете стъпките си, смутен от грозната прободна рана в слабините си, както и от варта, която пареше очите, ноздрите и устата му. Животното отметна огромната си глава, защото варта го изгаряше все по-надълбоко и остави открита и уязвима шията си; Корбет се хвърли напред, стисна здраво меча си и го заби с всички сили в гръкляна му. Песът се търкулна и се просна в агония.
Корбет бързо се придвижи полуприведен назад, към вратата на ризницата. Една стрела прелетя на косъм от него, но той вече бе стигнал до вратата и се хвърли вътре в църквата. Изправи се с усилие и постави едното резе на мястото му, после изтича от ризницата в олтара, а оттам надолу по стъпалата, до вратата за покойниците, и с последни сили затръшна и нея. С треперещи ръце грабна връзката ключове и намери точния, докато слушаше ужасяващото скимтене и лай отвън. После се свлече на земята и притисна плувналото си в пот лице в леденостудените камъни на пода. Чу как вратата на ризницата потраква, после настана тишина. Той зачака. Малко по-късно вратата до него неистово се разтресе. Корбет събра сили.
— Проклет да си! — извика той. — Върви в ада и ти, и твоето куче убиец. — Той се изправи и зачака отново. Нищо. Олюлявайки се на краката си, той изрита встрани меча и камата си заедно с ключовете, и се запрепъва до мястото, на което в разширяваща се локва кръв лежеше Грифитс. Той избута падналия меч на стрелеца, обърна тялото му и изстена. Лицето на уелсеца беше цялото скрито от кръвта, която бликаше от носа и устата му. Голямата стрела беше пронизала толкова дълбоко гръдта му, че почти цялата се беше скрила, виждаха се само стърчащите пера в края на зловещата пръчка. Корбет коленичи, направи кръстен знак на челото на мъжа и зашепна De Profundis105. Сключил ръце, той се молеше преданата душа на уелсеца да отпътува необезпокоявана в царството на светлината. После седна на пети, оглеждайки се из омразната църква. Досети се какво се бе случило. Убиецът го беше следил. Стражът в Уестминстър беше сгрешил. Зловещият душегубец е бил там и е шпионирал Корбет. Оттеглил се е в сенките, после е тръгнал подир него и Грифитс и ги е проследил до запустялата църква. Вероятно бе оставил бойното си куче доста далеч отвън, последвал ги е през вратата за покойниците, загасил е факлите, после само е чакал. Грифитс просто е отишъл сам към смъртта си. Ако Корбет не бе такъв късметлия, също щеше да намери гибелта си в онова призрачно гробище.
105
Псалтир, пс. 129, който започва с думите „От дън душа викам към Тебе, Господи…“. — Б.пр.