Той се изправи с мъка на крака и отиде в църквата, при малкото буренце със светена вода до кръщелния купел. Вдигна капака, взе черпака, който беше вътре, напълни го, после се върна и поръси с водата тялото на Грифитс.
— Това е най-доброто, което мога да направя засега — промърмори той. — Не мога да сторя нищо повече.
После хвърли черпака на земята, отиде до олтара на Светата Дева и спря в подножието на стъпалата, водещи до него. Беше забелязал, че една от каменните плочи на настилката е гладка и наскоро сменена, но освен това не беше установил нищо нередно в тази призрачна църква.
— Трябва да я изгорят — промърмори си той. — Ако зависеше от мен, щях да изгоря този дом на кръвта и да го построя наново.
12
Caitiff: страхливо, зло същество
— Господарю? Господарю? — долетя отвън гласът на Ранулф, последван от думкане по вратата за покойниците. — Сър Хю!
Корбет бързо отиде до вратата и я отключи. Ранулф нахлу така стремително в църквата, че почти го блъсна. Чансън го следваше по петите.
— Господарю, какво се е случило тук? Влязохме през северната врата. Отвън лежи едно бойно куче, гърлото му е прерязано. — Ранулф погледна към трупа на Грифитс и се завтече към него. — Jesu Miserere106 — промърмори той. — Сър Хю, какво е станало тук?
Корбет се олюля на краката си и Ранулф го прихвана.
— Хайде — прошепна дрезгаво той. — Чансън, кажи на сър Ралф да стои отвън. Не бива да влиза вътре, все още не.
Той внимателно положи господаря си на земята, облягайки главата му на църковната стена.
На Корбет му трябваше известно време, за да се пребори с надигащия се напън да повърне и да избълва напрежението, което го гнетеше. Накрая се почувства по-добре.
— Освен бойното куче видя ли нещо друго? — попита той.
— Стрела от арбалет във вратата на ризницата.
Корбет му разказа какво се бе случило. Ранулф го слушаше внимателно, приклекнал до него.
— Не биваше да идваш… — каза той, когато Корбет свърши.
— Само не ме кори и не ме поучавай. Грифит отиде при Бога, а аз мисля, че загадката започва да се изяснява. Хайде — изправи се на крака Корбет. — Първо, сър Ралф.
Те отидоха в гробището, където началникът на гарнизона вече беше разположил лагера си под тисовите дървета. Хората му бяха събрали суха папрат и стъкваха огън. Сандуик стана при приближаването на Корбет.
— Сър Ралф, доволен съм, че сте тук. — Корбет стисна ръката на Сандуик и го отведе встрани, а Ранулф и Чансън ги последваха.
Корбет описа накратко какво се бе случило.
— Бойното куче е мъртво — отбеляза Ранулф. — Варта е нанесла ужасни поражения по гърлото и очите му. Собственикът му го е избавил от страданието, с един последен, милостив удар с ножа.
— И кой ли е собственикът му? — каза Корбет и замълча, гледайки как от близкото дърво излетя ято скорци.
— Бонифас може би? Той се е върнал, и се спотайва и дебне. Чувал съм за такива убийци… — Гласът на Ранулф заглъхна. Той беше разтревожен за Корбет, заради бледността му, заради напрежението, личащо в издайническото потръпване на устните и в очите му.