Объркан и смутен, Сандуик, влезе в църквата и направи това, което му бе казано. Камбаните на другите църкви бяха отмерили много часове, преди да се върне, поклащайки глава.
— Изчезнал е — възкликна той. — Досущ както Бонифас Ипгрейв. Сър Хю, да не се крие тук някъде?
— Ще ти кажа — Корбет свали ръкавиците си, — но не тук. Сър Ралф, нареди на твоя лейтенант да заключи църквата и да заведе хората ви на чаша ейл в Тауър. А ти, приятелю мой — докосна той мустакатото лице на коменданта, — ще дойдеш с мен и моите другари в най-веселата и хубава кръчма, която можем да намерим околовръст.
Малко по-късно, когато вече се бяха настанили в едно уединено ъгълче в общата зала в „Златния магарешки бодил“, Корбет привърши с последните вкусни късчета от превъзходното еленско месо в чинията си. Той почисти роговата си лъжица, пъхна я обратно в кесията на пояса си, взе чашата си с ейл и се облегна назад. Кръчмата беше малка, чиста и ухаеше приятно — в рязък контраст с ледената, призрачна църква и гробището. Той изчака спътниците си, не по-малко изгладнели от него, също да довършат блюдата си, после вдигна чашата си за наздравица. Сандуик не спираше да клати глава и да се взира в Чансън, не вярвайки на очите си. Той преливаше от въпроси за това как конярят бе успял да се изпари от „Сейнт Ботълф“. Чансън ги чакаше тук, в кръчмата, приседнал на столче до момчето, въртящо големия шиш и го съветваше по-често да полива свинското с мазнината, смесена с подправки, от които из цялата кръчма се носеше този прекрасен, апетитен аромат, изпълващ устата със слюнки.
— Сър Ралф, ще ти кажа след малко — започна Корбет, — но първо, искам да се върнем двадесет години назад. — Всички слушаха внимателно, с чаши в ръце. Корбет затвори очи, после ги отвори и се усмихна. — Мистериум не е бил Бонифас Ипгрейв; Бил е Уолтър Ившам.
— Невъзможно! — възкликна Сандуик. — Уолтър Ившам може и да беше негодяй, но чак пък професионален убиец… Той беше този, който…
— Да, сър Ралф, той беше този, който залови Бонифас Ипгрейв. Той нареди да го откарат в ареста, но му позволи да се изплъзне и да намери убежище в „Сейнт Ботълф“. Нека обясня. Сър Ралф, ти си воювал в Уелс и Шотландия. Войниците убиват, защото трябва да го правят, защото се страхуват или за да се защитят. Понякога, замаяни от пиянство или от желание да проливат кръв, те могат да извършат ужасяващи престъпления, но като цяло, в същината си, повечето хора не искат да убиват просто ей така, заради самото убийство. Но докато служех в кралските войски аз — и съм сигурен, че същото важи и за теб, сър Ралф, — попадах на хора, които обичаха миризмата на кръвта. За тях убийството е като летенето за птицата. Те го харесват. Те му се наслаждават. Спомням си един сержант, който истински обичаше да беси уелските пленници, хванати в битка. Той ги риташе от скелето, наслаждаваше се на всяка конвулсия, боричкане, ритане, и наблюдаваше как животът изгасва в очите им. Никой не беше в безопасност от него — жени, деца, дори и собствените му хора, ако откажеха да изпълняват заповедите му. Убеден съм, че Ившам е бил от тази порода. Имам приятел, лекар — Корбет отпи от чашата си, — в „Сейнт Бартолъмю“ в Смитфийлд. Една вечер, докато споделяхме кана ейл с него, той заговори за подобни хора, които сякаш имали по две души, две противоречиви личности, намиращи се в постоянен конфликт помежду си. Като стария римски бог Янус107, те гледат едновременно в две посоки. Такива хора могат да бъдат очарователни, интелигентни, вежливи, но промениш ли обстоятелства, те стават гневни, отмъстителни, склонни към насилие и дори към убийство.
Убеден съм, че Ившам е бил един от тях — две души в едно тяло. Добросъвестен, почтен съдия, предан служител, но отдолу, под повърхността — убиец, душегубец, създание, което се наслаждава на разрухата. Душата му е изпитвала наслада единствено от това да вижда как светът гори. И със сигурност е правил всичко по силите си, за да го подпали.
Корбет спря за миг и си пое дълбоко дъх.
— Ившам е роден в уелските тресавища, в имението Ингахин. Служил е в кралските войски в Уелс и вероятно именно там се е изострил апетитът му за кръв. Идва в Лондон. Той е кралски човек, има право да носи оръжие, и скоро успява да си подсигури назначение в съда в Уестминстър. Бил е самотник, но амбициозен самотник, жаден за власт. Привлечен е както от закона, така и от неговата противоположност — разрухата, която се опитва да овладее. Освен това не е обичал да чака. Подозирам, че още от самото начало се е замесил с подземния свят, с преследваните от закона, престъпниците. Било е толкова лесно. Наскоро се разходих от двореца до абатството, минах през Убежището, където намират подслон хората, които са готови да направят всичко за някаква услуга или за един сребърник. Ившам е разбрал това и се е възползвал от него. Сигурен съм също така, че в онези ранни дни той е срещнал двете изчадия на сатаната, които Ранулф би предпочел да опише като „двете бузи на един и същи задник“ — Джайлс Уолдън и Хюбърт Монаха. Те тъкмо са започвали кариерата си на престъпници. Между тези двамината и кралския служител се зародило приятелство, а не след дълго и нещо повече.