— Отидох в „Сион“, за да проуча тримата отшелници. Брат Кътбърт и Аделиша заявиха, че са били сами, всеки в своята килия, макар че само Бог знае дали това е истина. Отец Джон обаче не е бил в килията си. Той се чувствал зле и посетил лечебницата. Пазачът там твърдо заяви, че отецът е останал там до вчера вечерта. Колкото до Стантън и Бландфорд, ами — Ранулф изкриви лице, — много е трудно да се установи къде са прекарали деня, толкова били заети с техните вечни задължения, посещения на приятели, после разни делови задачи в Гилдхол, и къде ли не още.
— А онзи човек, Калугерицата?
— Той заяви, че си е бил у дома със своята болна майка, която, както сам ще забележиш, не е дотам болна.
Корбет се загледа към подредените в църквата пейки, разположени близо до разпалените мангали. Призованите вече се настаняваха там.
— Имат всички удобства — промърмори Ранулф. — Църквата вече е топла. — Той посочи към странична маса, върху която имаше кана с греяно вино и подноси с хляб и сушено месо. — Могат да ядат и пият до насита.
— Протестираха ли?
— Стантън и Бландфорд, както винаги, се държаха с обичайната си арогантност. Бяха чули за нападението над теб и проявиха любопитство. Е, готово ли е всичко, господарю, направено ли е така, както го искаше?
— Да — отговори Корбет. — Да, благодаря ти.
Ранулф беше взел назаем една огромна маса от близката кръчма. Тя беше почистена и измита. Пълномощното на Корбет, с кървавочервените си печати, бе разстлано върху нея, редом със Светото писание. Близо до тях бяха поставени мастилница и купчинка пера, пемза за шлифоване на пергамента и новички листи от най-фин, първокачествен велен. Корбет се вгледа в тях. Беше прегледал целия архив и чувстваше, че е открил пътя. Трябваше да играе, както беше правил и преди, да рискува, залагайки на безочливото високомерие на незнайния си противник. Ако съумееше да използва това, може би противникът му щеше да допусне грешка. Той затвори очи, прочете шепнешком молитва, после се изправи и отиде в нефа, за да се срещне с призованите.
Стантън и Бландфорд изглеждаха все така пригладени и надменни, както винаги. Лицата им бяха самодоволни под качулките, обточени с катеричи кожи, катарамите на плащовете им блестяха от злато и сребро на светлината на факлите и множеството свещи, запалени от Ранулф.
— Добро утро, сър Хю. Чухме слуховете за нападението над теб, приближеният служител на краля! — Стантън поклати изумено глава, а Бландфорд тихичко пуфкаше в знак на неодобрение. Корбет улови погледите им. Не даваха и пет пари за случилото се, просто преливаха от самодоволство, както бокалите им — с горещо вино. — Няма да ни задържаш задълго, нали, сър Хю? — каза заядливо Стантън. — Ние също си имаме работа.
— Няма да е задълго — отговори сухо Корбет. — Няма.
— Бог да те пази, сър Хю — обади се отец Джон, отмятайки назад качулката си.
Корбет се усмихна на свещеника, на чието лице бе изписана неподправена загриженост. Независимо от преживяното отец Джон явно се бе посъвзел и определено изглеждаше по-добре. Лицето му беше избръснато, а очите му се бяха избистрили. От едната му страна, полузаспал и със замъглен поглед, седеше брат Кътбърт, а от другата — бледата и напрегната Аделиша. Корбет им кимна и се попита дали не са прекарали нощта заедно в обсъждане на случилото се. Отец Джон сигурно им бе разказал за кървавата драма в „Сейнт Ботълф“.
— Сър Хю, може ли да ти представя…
Корбет се обърна, за да поздрави Калугерицата, все така бодър и бдителен, облечен в кафеникав жакет и черен панталон, с тежка пелерина от скъп атлаз около раменете.
— Мастър Есколиър — Корбет стисна ръката му и погледна към дамата, седнала зад Калугерицата. Тя не стана, само му подаде слабата си, снежно бяла ръка. Корбет се поклони, целуна крайчеца на пръстите й, после стисна здраво ръката й. Беше топла, гладка и мека като коприна. Той долови лека тревога в погледа на студените й сини очи и забеляза кичури побеляваща руса коса под стегнатата пребрадка, обграждаща хубавото й лице: кожа като алабастър, усмихващи се пълни устни, високи скули, без никакъв руж или грим. Тя наистина беше красива, макар да бе облечена в тъмносиво, като монахиня от манастира на францисканките.
— Сър Хю, моята майка.
— Мистрес…? — попита Корбет.
— Мистрес Изабела — Гласът й беше изискан, а норманският й френски — съвършен. — Сър Хю, аз съм Изабела Есколиър.