— Нима, милейди? — Корбет стисна още по-здраво ръката й и отново забеляза тревогата й. — За мен е чест да те поздравя. Уверявам те, няма да те задържам твърде дълго. — Той пусна ръката й, поклони се и се върна до заседателната маса.
Сандуик, който бе призован в качеството му на заклет съдия, влезе в църквата, като пухтеше и сумтеше, и пляскаше с ръце, за да ги стопли. Ранулф извика всички да се подредят и призованите застанаха един след друг, за да положат клетва. Корбет зае мястото си и процедурата започна. Стантън и Бландфорд бяха поканени да излязат напред. Корбет се обърна рязко към тях.
— Имам само няколко въпроса към вас, господа. Бих искал добре да обмислите отговорите си.
— Да, сър Хю?
— Кой пръв предположи, че Мистериум може да е съдебен служител?
Стантън понечи да отговори, но Корбет вдигна ръка.
— Помислете — просъска той. — Ившам ли беше или някой друг?
Стантън отново отвори уста, после въздъхна шумно.
— Сър Хю, честно казано, аз мисля, че беше Ившам, и двамата с Бландфорд сме обсъждали тази възможност. Възможно е да е бил и Бонифас Ипгрейв.
— А Ипгрейв? Какво беше отношението му към Ившам?
Последва кратко мълчание. Бландфорд понечи да отговори, но Стантън стисна рамото му и заговори вместо него.
— Ипгрейв започна да проявява голямо любопитство по отношение на Ившам. Започна да задава въпроси, нали разбираш, коментари, забележки…
— За какво? — настоя Корбет. — Искам истината!
— Ами, сега, като питаш — отговори Стантън, който бе загубил част от своята арогантност, — Ипгрейв май беше научил нещо важно за Ившам. Задаваше въпросите си така, сякаш си изясняваше определени неща.
— Например?
— О, ами питаше за службата му в Уелс, за работата му в съда, за някои починали служители, за това как се е издигнал Ившам, общи въпроси. Всъщност, поведението му ме заинтригува. Ипгрейв ме разпитваше насаме, поверително…
— Но накрая ти каза на Ившам?
— Разбира се, че му казах. Знаеш защо, сър Хю. Уестминстър е малък, затворен свят, аз бях заинтригуван. Просто го уведомих за любопитството на Ипгрейв.
— И каква беше реакцията на Ившам? — намеси се Ранулф.
Стантън не благоволи дори да се обърне към Ранулф, но погледна твърдо към Корбет.
— Ако си спомням правилно, сър Хю, той подмина това със смях.
— А Бърнел? — настоя Корбет. — Лорд-канцлерът Бърнел, той ли всъщност натовари Ившам със задачата да преследва Мистериум?
Стантън, който беше всичко друго, но не и глупак, усети, че Корбет се опитва да го насочи.
— Ти повдигаш мъглата на годините, сър Хю. Бърнел помоли за помощ; Ившам се отзова. — Той махна с ръка. — Може би Ипгрейв е направил същото. Не съм много сигурен, това е всичко, което мога да кажа.
Корбет ги освободи и двамата изхвърчаха навън, изгаряйки от нетърпение да се отърват от настойчивите му въпроси. Брат Кътбърт и Аделиша бяха следващите, които седнаха на столчетата пред заседателната маса. Приличаха на грешници, очакващи опрощение. Корбет реши да не ги разпитва за връзката им или за това какво са обсъждали напоследък, а веднага ги върна към събитията отпреди двадесет години.
— Мистрес Аделиша — започна той, — твоят брат имаше ли любовница, изгора, приятелка?
— Може да е имал.
— Имал ли е? — настоя Корбет.
— Да — рязко отвърна Аделиша. — Да, мисля, че имаше. Понякога долавях миризма на парфюм, която се излъчваше от него. — Тя направи гримаса. — Приличаше на влюбен, но той беше толкова потаен!
— А златото му?
— Казах вече, не знам. Сигурно е играл на хазарт, той беше комарджия.
— Брат Кътбърт?
Братът-мирянин отбягна погледа на Корбет.
— Брат Кътбърт, някога си бил свещеник. Упражнявал си правото на изповед и опрощение.
Кътбърт започна да трепери.
— Кажи ми, братко, Бонифас Ипгрейв е бил in periculo mortis, в смъртна опасност. Той е получил убежище във вашата църква. Бил е добър човек, и е разбирал, че може да умре скоро. В такива моменти мислите на човек се обръщат към душата му, към възмездието, към Божията справедливост, към вечния живот. С една дума братко, изслуша ли изповедта на Бонифас Ипгрейв?
Очите на брат Кътбърт плувнаха в сълзи и той стисна ръката на Аделиша. Сандуик, отпуснат на стола до Корбет, се надигна. Ранулф забрави да пише. Дори Чансън, който стоеше на пост в нефа, приближи, тъй като долови напрежението в разговора. Останалите, скупчили се около мангалите, замълчаха, поглеждайки любопитно през рамо, макар че не можеха да чуят какво се говори.