— Фантасмагории! — крещи астрофизикът. Неимоверната тежест се стреми да ги смачка, да сплеска телата им… Сърцето на редки тласъци с мъка помпа тежката като живак кръв…
А огромният кораб вече виси в центъра на екрана, носът му сочи носа на техния. Стълкновението изглежда неминуемо.
— Екстрено спиране! — спокойно казва командирът.
Инерцията хвърля хората напред. Ремъците се впиват в тялото. Отново претоварването ги мачка.
Късно. Времето не им стига. Образът на приближаващия се кораб запълва целия екран. На таблото тече времето — обратно — същото това време, което им остава до съдбоносната среща. Пилотът с безразличие, примирено следи бързо сменящите се цифри.
„Също като преди старт — мисли си той. — Но старт за къде’ Във вечността, в тъмната бездна, от която връщане няма. В нищото.“
Пет, четири, три, две, едно… Край!
Абсолютна тишина…
Пилотът отваря очи. Вижда познатата командна кабина, застиналите в креслата фигури на другарите си, главния пулт за управление, а в центъра му — празен, чист екран!
Вопълът на астрофизикът раздира тишината:
— Дяволия! Ами как веднага не се сетих? Та това е мистериум! Разбирате ли? МИСТЕРИУМ!
„Виж ти какво било! — досеща се пилотът. — Значи ние сме срещнали гигантски космически мазер — свръхмощен естествен генератор на ултракъси вълни!… Преди ги наричаха мистериуми заради невероятната направо мистична мощност на насоченото кохерентно радиоизлъчване. «Яркостта» на мистериума на работната му честота е същата като на вещество, нагрято до милиарди градуси!“
— Ами откъде се беше взел насрещният кораб? — нетърпеливият въпрос на командира прекъсва мислите на пилота.
— Мистериумът както всеки друг мазер има резонатор — възбудено и радостно излага версията си астрофизикът. — Система от огледала, които отразяват и усилват радиовълни от определена честота. Тук, в Космоса, ролята на такова огледало играе йонизираният газ — плазма от заредени частици, удържана от магнитните полета. И когато радиоизлъчването на мистериума е „осветило“ нашия кораб, в плазменото „радио огледало“ е възникнало приближаващото се към нас мнимо радиоизображение на нашия кораб! Разбирате ли? Пред нас е възникнал радиомираж!
„Значи ние сме се срещнали с… призрак? — Пилотът все още не може да повярва в щастливото избавление. — Нашите локатори са го взели за истински кораб. Компютърът ни приготви синтезирания образ на обзорния екран и ние се хванахме на тази въдица на Космоса!…“
— Да, забележителен ден — усмихва се командирът. — Ние първи срещнахме космически „Летящ холандец“!
В кабината — весело оживление. Но какво става? Пилотът не вярва на очите си: таблото на далекомера и индикаторите на тягата на двигателите, кой знае защо са разположени отляво, а не отдясно на главния пулт. А навигационните уреди са се преместили отдясно… Каква е тази идиотщина? И той недоумяващо се обръща. Пред него е усмихнатото лице на щурмана с тъмна бенка на дясната буза. Ами нали преди тя беше отляво, той отлично помни!
Още неосъзнал какво точно се е случило, той с опасение поглежда дясната си ръка. Там, където трябваше да има белег от изгаряне — спомен от една отдавнашна авария на Венера, — няма нищо! Затова пък на лявата му ръка има точно същият продълговат белезникав белег.
Пилотът усеща как кръвта му изстива. Нервите му не издържат и той вика, гласът му се дави:
— Опомнете се! Огледайте се наоколо! Ние сме в антисвета! Аз нали ви казвах… Това не е мираж! Ние сме преминали в антипространството! Вижте, всичко се е обърнало, дясно и ляво са си сменили местата!…
Смътно, като през мъгла, той вижда замръзналия поглед на астрофизика, изкривеното от ужас лице на щурмана…
— Без паника! — Гласът на командира звънти. — Запазете спокойствие! Всички да останат по местата си!
— Не разбирам. Нищо не разбирам … — объркано мърмори астрофизикът. — Ами анихилацията!… Не, тук нещо не е наред…
Мисли съсредоточено минута, после, гледайки внимателно пилота, решително заявява:
— Мога да кажа само едно. Даже и по някакво чудо да сме пропаднали в антисвета, ние не бихме го забелязали!
— Защо? — обръща се към него командирът.
— Заедно със структурата на пространството и материята би трябвало да се измени и нашето възприемане на света. — победоносно казва астрофизикът. — Нашата памет се съхранява в невроните — нервните клетки на мозъка; тя е кодирана в спиралните молекули на рибонуклеиновите киселини, тъй наречените РНК. При преминаване от вещество към антивещество посоката на усукване на спиралите трябва да се промени на противоположната. Дясната спирала се превръща в лява като в огледало. И нашите пространствени представи, записани на тези молекули, също трябва да претърпят „огледално отражение“. Но тъй като окръжаващият ни свят, по точно — антисвят, също е станал огледално симетричен, то за нас нищо не би се изменило.