— Да — отвърна Стиви. — Исках да се позабавлявам. Ние искахме да се позабавляваме.
— Обожавам танците — вметна Нейт.
— Ами да танцуваме тогава — подкани ги Ви.
Всъщност Стиви не умееше да танцува. Струваше й се, че това е умение, което е генетично заложено у другите, че за тях то е нещо толкова естествено, колкото ходенето. Удивляваше се от способността на хората да хващат ритъма. Но Джанел искаше тя да танцува, а Нейт я бе завел в залата, а и в момента трябваше да се направят някои наблюдения… значи, щеше да танцува. Опита номера с подгъването на коленете, но даже Нейт я изгледа съчувствено. Опита се да включи ръцете си — размаха ги като Ели.
Не можеше да прецени как изглежда в очите на Дейвид. „Голяма работа — каза си, — какво толкова имам за губене.“
Джанел прихна да се смее. Дори й се наложи да се подпре на Ви, за да не падне. После обви ръцете си около врата на Стиви.
— Много си зле — каза тя.
— Знам — отвърна Стиви.
Джанел и Ви се награбиха и се понесоха в спокоен танц. Стиви погледна Дейвид, който се бе върнал на позицията си до стената. Постара се да не обръща внимание на болката, която й причиняваше това отношение.
В края на голяма част от книгите на Агата Кристи Поаро събираше заподозрените на едно място, за да ги проучи. Тази вечер всички бяха в балната зала, така че Стиви можеше да направи подобно проучване. „Потърси човек, който е имал причина да сложи сухия лед в тунела и да се покрие! Разбери защо Хейес се е върнал!“
Тя се завъртя на пети и огледа украсеното с палави маски помещение. Комедианти върху тапетите и маски, поддържащи лампионите. Беше пълно с огледала и всичко в стаята сякаш се повтаряше.
„Къде търсиш някого, когото никога не го е имало…“
Алберт Елингам искаше от нея да мисли.
Да не би Гретхен? Гретхен, която призна, че е вършила работата на Хейес и че е била ядосана? Гретхен, която е имала да взема петстотин долара?
— Хайде!
Промъкналата се зад гърба й Джанел я хвана за ръката. Двете затанцуваха. Стиви се стараеше да прави ритмични движения. Хубавото бе, че Джанел се усмихваше. Ви кимна окуражително в смисъл на „всичко ще бъде наред“.
Може би това бе напълно достатъчно. Да бъде с приятелите си. Да бъде нормално момиче. „Спри да мислиш, че си попаднала на убийство. Затвори си очите и танцувай.“
Джанел стисна внимателно ръката на Стиви, пръстите й попаднаха върху получената по-рано драскотина.
Нещо се стрелна в мозъка на Стиви.
Ръката. Нещо, свързано с ръката й. Болката в ръката. Драскотината. Насочи вниманието си натам и сякаш прожектор обля мястото с мека светлина. Ръката щеше да проговори. Щеше да разкаже своята история, стига Стиви да й позволеше.
Ръката й се зарови в спомените си. Студът, който изсушаваше кожата. Топлината в джобовете на якето. Кожата на Дейвид…
— Ей сега се връщам — каза тя. — Трябва да… отида до тоалетната.
Музиката се смени и движенията на всички станаха по-резки. Стиви свали слушалките, проточи врат и се огледа. Трябваше да открие един човек, този, който винаги присъства, независимо дали го засичаш, или не. Тя бе тук, естествено. Седеше на една от ниските пейки до прозорците и цъкаше на телефона си. Стиви се приближи.
— Трябва да видя снимките, които ти направи в градината — рече Стиви.
Джърмейн я погледна учудено.
— Защо?
— Просто трябва, Джърмейн. Моля те. Много ще съм ти задължена. Моля те.
— Обичам да са ми задължени — каза Джърмейн. — Разрови се в телефона си, после го подаде на Стиви. Стиви бързо намери това, което търсеше — ясна снимка на преструващия се, че работи на лаптопа си Хейес. Увеличи образа.
Сърцето й заблъска.
— Хей — подвикна Нейт.
— Чакай малко — сряза го Стиви.
Тримата стояха в своето кътче тишина, обградени от море от люшкащи се хора.
Стиви си спомни какво бе заснела в стаята на Хейес. Рисунките по стената, бюрото, компютъра…
Изпсува тихичко няколко пъти.
На направените в събота от Джърмейн снимки се виждаше, че върху компютъра на Хейес нямаше драскотини. Но на снимките, които Стиви бе направила след смъртта му в неговата стая, отпред изпъкваха три драскотини, сякаш от нокти на котка. Бе видяла такова нещо върху собствената си длан, след като бръкна под ваната в деня на пристигането си в училището.
— Какво става? — попита Джърмейн, взряна съсредоточено в лицето на Стиви.
Някой бе взел компютъра на Хейес и го бе скрил под ваната.
Защо го бе направил?
Мисли, Стиви!
„Дали не е искал да издири нещо, например доказателство, че Хейес се е възползвал от написания от него сценарий и е смятал да го превърне във филм? Може би е искал да му извърти гаден номер. Може би го е убил по случайност. А след това е трябвало да прикрие следите си. Да се убеди, че в компютъра няма информация, която подсказва, че той е истинският автор.“