— Няма да стоя тук.
— Ели! — Чарлз пристъпи напред. Гласът му бе кротък. — Знам, че си уплашена. Но ще ти осигурим подкрепа. Най-доброто, което можеш да направиш в момента, е да седнеш и да се успокоиш. Ако поговориш с адвоката, всичко ще се нареди, но ако си тръгнеш…
— Няма къде да ходи — каза доктор Куин. — Високо в планината сме и е нощ. Ели, седни.
Ели седна.
— Ще ти донесем храна и вода — каза Чарлз. — Какво ще кажеш? Пикс, би ли…
Имаше неудобно влачене на краката, докато излизаха от стаята, тъй като не беше ясно какво точно е положението на Ели. Голямата къща поскърцваше и стенеше под поривите на есенния вятър. Ели остана в кабинета на Елингам. Когато всички излязоха, Лари врътна ключа на вратата.
— Ти я заключи? — каза Чарлз.
— Тук си много прав. А френските прозорци са залостени отвън.
— Тя не е затворник — възрази Чарлз.
— Не е, но е възможно да е убила човек. Там е на сигурно място.
— Е, ще й занеса храна и вода.
— Хубаво.
Той направи знак на един от охранителите да застане на пост пред вратата.
— А ти — рече той на Стиви — ела с мен.
Заведе я в офиса на охранителите и затвори вратата.
— Седни.
Обади се в полицията и помоли да изпратят кола, после изгледа мрачно Стиви.
— Трябваше да се обърнеш към мен.
— И какво трябваше да ти кажа? — отвърна Стиви.
— Трябваше да ми кажеш, че тогава Хейес е говорил по скайп и не е възможно да е бил в работилницата.
— Съжалявам. Тази информация не ми се виждаше достатъчна.
— Достатъчна за какво? Бъркаш се, където не ти е работа. Осъзнаваш ли какво може да стане тук? Елимънт определено крие нещо. Нищо чудно тя да е убила Хейес. Това не е игра.
— Знам.
Лари потърка кожата под очите си.
— Така че ще стоиш тук, докато полицията не дойде да оправи нещата.
Той стана и излезе, оставяйки Стиви да се взира в многобройните екрани, които показваха само тъмнина, силуети на дървета и от време на време, проблясващи животински очи. За момент изпадна в нещо като транс.
Писмото, което бе видяла на стената, изплуваше от съзнанието й. Думите се връщаха. Загадке, загадке на стената… убиецът идва.
Така пишеше. Вероятно е било истинско. Вероятно Ели го бе измислила. От артистични подбуди? Защото не е нормално да признаеш, че се каниш да извършиш убийство, нали?
Някой се провикна. Стиви скочи на крака и надникна навън. Чарлз стоеше до вратата, стиснал в ръцете си бутилки вода и плодове. Притичаха неколцина охранители.
— Как така? — попита Лари. — По дяволите, може да пострада, ако се отдалечи твърде много.
— Как е станало? — попита доктор Куин.
— Трябва да е дръпнала панела — каза Лари. — Как е разбрала за него, по дяволите? Денис, тичай в сутерена. Проходът води натам. Лорън, Бени, излезте да огледате прозорците…
Панелът. Стиви бе чела за него. Зад него имаше проход, свързващ кабинета на Елингам и балната зала, който е бил използван в игрите и за погаждане на различни шеговити номера. Той водеше към сутерена. Със сигурност входът е бил добре замаскиран.
Ели бе избягала.
30 октомври 1938 г.
Утринта бе ведра. В онзи чудесен есенен ден на небето нямаше нито едно облаче. Дърветата бяха запазили части от златните си корони.
Робърт Макензи седеше на бюрото си, заслушан в тиктакането на поставения върху камината часовник. Чуваше и стъпките на минаващите покрай вратата прислужници и гласовете на учениците отвън на двора. Децата бяха доста кротки. Когато забележеха, че ги гледа през прозореца, се извръщаха.
Макензи сега разполагаше с много повече място, отколкото му бе нужно. След края на процеса бе преместен от кабинета на Алберт Елингам в една от зимните градини.
— Възползвай се от пространството — бе казал работодателят му. — За нищо друго няма да се използва.
Но той знаеше, че истинската причина за преместването му се корени във факта, че Елингам иска да е сам. Сам в кабинета по цял ден, при затворена врата. Понякога му носеха обяда там. Рядко приемаше гости. Спуснатите завеси го отделяха от света. Но надеждата за Алис оставаше.
Надеждата за Алис. Така и не я откриха. Загадката си оставаше. Беше ли тя…? Беше ли тя…?
Елингам говореше за Алис винаги в сегашно време. Домакинството винаги бе подготвено за завръщането й. Три пъти в годината Елингам получаваше от доставчика си в Ню Йорк актуалната за сезона колекция от детски дрехи, като размерът биваше съобразяван с порастването на Алис. Купища рокли, поли, пуловери, чорапи с най-различни цветове, нощници, палта, шапки, ръкавици, шалове, лачени обувки… всичко това биваше разопаковано от личната прислужница на Айрис, която все още работеше в имението, и подреждано в скриновете на Алис. „Умалелите“ дрехи отиваха за благотворителност. Тя получаваше подаръци за Коледа и за рождения си ден — прекрасно радио „Стюарт Уорнър“, люлеещо се конче от Лондон, книги на класици, миниатюрен чаен сервиз от порцелан — от Париж, куклена къща, точно копие на Голямата къща.