Точно когато засвири музика и водещият каза: „Сега ви пренасяме в Гроувър Милс, Ню Джърси…“, телефонът звънна. Робърт остави салфетката си, намали звука на радиото и вдигна слушалката.
— Робърт Макензи — каза, докато бършеше спанака, полепнал в ъгълчето на устата му.
— Обажда се сержант Арнолд. — Говореше на пресекулки, сякаш не му достигаше въздух. — Бихте ли потвърдили… Алберт Елингам… лодката му… излязъл е с нея.
— Да, преди няколко часа. С Джордж Марш.
— Не се е върнал още?
— Не. Каза, че смята да пренощува в Бърлингтън. Какво става?
— Получихме информация, че една лодка е потънала край Саут Хироу — каза сержантът. — Експлозия…
Ухото му бучеше глухо, имаше чувството, че пропада, че множество неща се събират в една точка, докато слушаше обясненията на фона на звука на радиото и бумтенето на собственото си сърце. По-късно щеше да сподели, че се е реел близо до тавана и е виждал помещението от високо.
Той никога нямаше да забрави странния разговор, който бе провел същия ден с Алберт Елингам. Неговата загадка на сфинкса. Заповедта да се забавлява.
Сякаш Елингам бе усетил, че краят му е близо.
Загадката се въртеше из главата на Робърт до края на живота му, но той така и не успя да намери решението й.
30
Нощта бе дълга.
Обитателите на „Минерва“ не трябваше да я доближават, докато полицията претърсва. В Голямата къща имаше стаи за гости. Джанел и Нейт се настаниха в тях. Дейвид седеше на едно от канапетата във фоайето. Стиви часове наред стоя нащрек на огромното стълбище. Мозъкът й ехтеше от факти и загадки.
Винаги на стълбище, но никога на стълба. А тя бе на стълба, цяла нощ бе на стълба.
Наблюдаваше влизащите и излизащите полицаи и охранители, и Чарлз, и доктор Куин, и училищния адвокат. Провеждаше се издирване, но тъмнината пречеше. Горите бяха мрачни и гъсти. Имало мечки, но не и лосове.
Все още без лосове.
Един от прозорците в сутерена бе открит отворен, под него имаше купчина щайги. Избяга, избяга, избяга. Нагоре към върха, надолу по склона, по пътека, успоредна на билото? Кой да ти каже?
Така че Стиви седеше насред пулсиращата като сърце Голяма къща, която отново бе сцена на нощно издирване. В изменчивата версия на реалността, която се разиграваше в измъчения й, пренатоварен мозък, се проследяваха събитията от последните няколко седмици, докато целият ресурс не се насочи към съобщението, появило се на стената няколко дена преди смъртта на Хейес. Загадке, загадке на стената…
Толкова много загадки.
Тя потърка лицето си и го покри за момент с длани. Задряма. Когато се събуди, видя, че някой е тикнал чаша кафе пред носа й.
— Съмнявам се, че държиш да спиш тук — каза Лари. — Има легло в офиса на охранителите. Канапетата на горния етаж също са вариант.
— Не искам да спя.
— Понякога човек прави неща, които не иска.
Стиви поклати глава и попита:
— Намерихте ли я?
— Вече просветлява. Скоро ще дойде хеликоптерът.
— Може ли да изляза? Искам да подишам чист въздух.
Лари се залюля на пети.
— Стой наблизо обаче, за да мога да те виждам от входа.
Стиви взе кафето, излезе и седна на мократа трева. Втренчи се в Голямата къща и за момент престана да натоварва мозъка си. Розовеещият изгрев бе изместен от безкръвна синева. Тя наблюдаваше издигането на слънцето над покрива на имението, което приличаше на небесна игра на криеница. Не след дълго и един друг ученик излезе.
Дейвид се приближи с небрежната си пружинираща походка. Бе мушнал ръцете си в джобовете. Седна до нея, без да продума.
Ранните утрини променят леко възприятията на човек. Светлината е нова; никой не е задействал защитните си системи. Нещата са застанали в изходна позиция и все още не са съвсем реални.
В този момент дрязгите между Дейвид и Стиви не съществуваха. Имаше само роса, разтворимо кафе и ласкаво утринно слънце.
— Е — каза накрая Дейвид. — Май училището го закъса здраво.
Стиви отпи голяма глътка. Кафето бе твърде силно и сметаната в него бе станала на парцали, но пък ободряваше.
— Наш съученик загина — каза Дейвид и вдигна глава, чувайки далечното бучене на хеликоптер. — Заподозряната в убийството му избяга. Трудно се оправя такава бъркотия.
— Да — потвърди Стиви и отпи отново.
Вятърът фучеше в клоните на дърветата, сякаш природата стенеше. Хеликоптерът се приближаваше.
— Търсят я от въздуха.
— Да.
— Доста си приказлива за детектив, който току-що е разрешил първия си случай. Не се ли вълнуваш? Може пък да получиш шерифска звезда.