Докато слизаше по витата стълба, Стиви се замисли за странния любовен живот на Хейес. През лятото той се бе забъркал в скандал заради връзката си с Бет Брейв, звездата на шоуто „Бет не е тук“. Бет бе излизала с Ларс Джаксън от шоуто „Тези хора“. Когато Бет стана гадже на Хейес, тримата се издокараха в един коридор и всичко това бе надлежно записано. После в интернет пространството тръгнаха слухове, че Бет ще участва във втория сезон на „Краят на всичко“.
Ето такъв живот водеше Хейес. Живот много по-различен от този на Стиви.
— Хора от Лос Анджелис — подхвърли той, когато отново се натовариха с багаж. — Интересът към шоуто може да доведе до заснемане на филм — изхвърли се той, а Стиви възкликна:
— О!
— Да! — потвърди той. — Моят агент иска веднага да направя още серии, защото в момента интересът е огромен.
Последва ново мъчително катерене по тясното стълбище.
— Пак зомбита? — попита Стиви, когато успя да си поеме дъх.
— Не знам… Това го остави на леглото… Вече съм се занимавал със зомбита.
— Накрая ти зомбяса — рече Стиви. — Нали така? Краят бе отворен.
— Да… — потвърди Хейес с тон, който подсказваше, че вече не му е до приказки с нея. — Е, налага се да проведа още няколко разговора. Много ти благодаря. Пак ще се видим.
— Да — отвърна Стиви и избърса потта от челото си на излизане от стаята. — Ще се видим, нали сме съседи.
Той вече набираше.
На Стиви й хрумнаха две неща, докато слизаше.
Първото бе, че часът е осем сутринта, което означаваше пет в Лос Анджелис. Вярно, в Холивуд активността бе денонощна, но едва ли някой се занимаваше с бизнес толкова рано.
Второто бе, че макар че щяха да живеят в една къща, Хейес Мейджър не си бе направил труда да я пита как се казва.
13 април 1936 г., 19,15 ч.
Жена ти и дъщеря ти са при нас. Прави каквото ти казваме, ако искаш да останат живи. Не се обаждай в полицията. Ще разберем, ако се обадиш. Имаме уши в полицията. Извади двайсет и пет хиляди от сейфа. Отиди сам на езерото. Качи се на лодка с парите и отиди на острова. Разполагаш с петнайсет минути.
Връзката прекъсна.
Тримата мъже стояха в килера на иконома. Албърт Елингам държеше телефонната слушалка. Робърт Макензи и Монтгомъри, икономът, бяха до вратата. Елингам положи слушалката на вилката, настана тягостна тишина.
— Монтгомъри — прошепна той. — Кажи на мис Пелам да се погрижи за сигурността на децата в училището. Всички да се приберат по къщите си. Да се заключат вратите. Да се спуснат завесите. Действай. Робърт, ела с мен.
Робърт Макензи тръгна след работодателя си, който крачеше бързо към кабинета. Щом влезе вътре, Елингам затвори и заключи вратата и погледна през панорамния прозорец. Над планината се бе спуснал мрак. Тъмнината бе навсякъде.
Елингам отиде до лавиците. Издърпа леко една от книгите най-горе. Чу се издайническо изщракване и цяла секция от стената се помести назад. Елингам издърпа библиотеката и се показа сейф. Нагласи комбинацията и завъртя ключалката. Междувременно Робърт притичваше от прозорец на прозорец, спускайки завесите.
— Трябва да се обадим в полицията — настоя Робърт. — Веднага трябва да се обадим.
— Намери фенер и го запали — каза Елингам и извади няколко торбички с пари.
— Някои от работниците са още тук — продължи да мърмори Робърт, докато затуляше панорамния прозорец. — Можем да ги изкараме за пет минути. Някои имат пушки. Умеят да си служат с оръжие.
— Робърт, нямаме време за това. Ще занеса парите на езерото. Запали фенер и ми помогни с броенето.
По-късно, при разпита, Робърт Макензи призна, че не е имало време за мислене. Такава бе целта на онези — да попречат на изнудваните да се организират. Той сграбчи една газена лампа (във всяка стая имаше газена лампа заради честите спирания на тока), запали я, после коленичи и започна да брои пари. Общата сума се оказа двайсет и три хиляди долара, плюс няколко двайсетачки.
— Не стигат. Трябват ни още. — Вероятно за пръв път в живота си Алберт Елингам изпадаше в отчаяние. — Остават пет минути. Трябват ни още пари.
Един от най-богатите хора в Америка се защура из кабинета си, отваряше чекмеджетата, търсейки пари, с каквито със сигурност не разполагаше, или нещо, което би могло да замести недостигащата сума.
— Трябва да тръгвам — каза той.
Торбата вероятно тежеше около десет килограма. Елингам я вдигна и отвори стъклената врата към верандата.
Робърт застина за момент, преди да му подаде газовата лампа.