— Пикс! — викна Ели, когато приключиха с внасянето на багажа, после се отправи към общата стая. — Защо тук е топло като в кучи гъз?
„Отбележи си — помисли си Стиви, — тук можеш да казваш „гъз“ пред учителите.“
— Лято е — отвърна Пикс на влизане в общата стая. — Хей, Стиви! Оставих родителите ти да пообиколят сами. Скоро ще дойдат. Ели, жегата няма да продължи дълго. Ще настане кучи студ. Така че бъди спокойна.
— Защо не сложите климатици? — измърмори Ели и се метна по корем в хамака.
Извъртя се и провеси глава надолу, при което плитките й заметоха пода.
— Защото сградата е стара и със стара електрическа инсталация — отвърна Пикс. — Може да се подпали. Как беше в Париж?
— Топло. Отскочихме до Ница. Новото гадже на майка ми има къща там.
„Париж. Ели е била в Париж.“ Стиви знаеше, че Париж е реално място, посещавано от реални хора. Миналото лято нейното училище бе спонсорирало една екскурзия до Франция и Стиви познаваше три деца, ходили там. Екскурзията бе с продължителност едва седмица и бе запомнена най-вече с това, че Тоби Дейвидсън бе блъснат от мотор и едва не загуби пръст. (Едва ми спасиха пръста — историята на Тоби Дейвидсън. Не особено завладяващо четиво.)
Чу се тътрузене откъм вратата и Стиви се извърна. Друг ученик. Слънцето грееше ослепително, но той имаше вид на застигнат от порой. Носеше фланелка с надпис „Ако можете да прочетете това, значи, сте прекалено близо“. Очите му имаха странен бледосив цвят. Косата му бе светлочервена, подстригана от ентусиаст със слаби фризьорски умения.
— Нейт! — възкликна тя. „Подай му ръка. Срещни погледа му.“ — Аз съм Стиви.
Нейт погледна протегнатата й ръка, после се вторачи в лицето й, като че ли се чудеше дали жестът е сериозен. Той се ръкува със звучна въздишка и бързо се отдръпна.
Стиви реши да се откаже от ръкуванията.
Пикс поздрави Нейт и извади ключа му, а в това време Ели оглеждаше с обърната наобратно глава новодошлия.
— Нейт е писател — подхвърли Стиви. — Написал е книга. „Лунните хроники“.
— Не съм я чела — отвърна Ели. — Но това е супер. Ами ти?
— Аз я прочетох — каза Стиви.
— Не, не. Ти, ти с какво се занимаваш?
— О, да — отвърна Стиви, отърсвайки се от грешката си.
Използваше техниката на един от любимите си към момента телевизионни детективи — Сам Уедърфелд от „Бурно време“. Сам никога не се спичаше в такива моменти, винаги продължаваше спокойно разговора и не се опитваше да върви срещу течението. Време бе Стиви да разкрие каква е. Тя бе разсъждавала върху избора на термин. „Детектив“ звучеше твърде надуто, а и не отговаряше на истината — тя не заемаше никаква длъжност и досега не бе разкривала престъпление. „Криминален ентусиаст“ изглеждаше странно, някак нереално хоби. „Криминален историк“ бе скучно и не съвсем точно. Затова реши да не си слага етикет, а да посочи дейността си.
— Проучвам престъпления — каза тя.
— За да можеш да нарушаваш закона или да предотвратяваш нарушаването му? — попита Ели.
— Да предотвратявам, но човек се учи и на двете.
— Значи, дойде тук заради престъпленията? — продължи да пита Ели. — Убийствата?
— Може да се каже — отвърна Стиви.
— Супер. Някой трябва да се занимава с това. Убийствата са яки, нали?
Тя направи половин салто в хамака, при което полата й се вдигна и задникът й лъсна.
Ечи я бе приела, просто така. За момент главата на Стиви се изпълни с ендорфини и цветни дъги. Една обикновена проява на разбиране от страна на друг студент и веднага си пролича, че всичко ще е наред.
И, да, убийствата бяха яки.
Тогава с периферното си зрение засече родителите си, които вървяха по пътеката в компанията на други родители, вероятно тези на Нейт. Родителите на Нейт бяха слаби и кокалести, облечени спретнато в почти еднакви тениски и къси спортни панталони до коленете. Цветовете на дрехите им бяха различни, но ефектът на еднаквост се запазваше. Бащата на Стиви говореше и жестикулираше, а майка й кимаше. Бащата на Нейт слушаше, а майка му оглеждаше къщата и околното пространство.
Ендорфините се изпариха, замени ги студена пот. „Какво казваха родителите й? Да не би да разясняваха вижданията си относно медиите? Че правителството се опитва да контролира живота на обикновените американци? Мита за климатичните промени? Или нещо още по-забавно, като цената на тоалетната хартия?“ Това бяха любимите им теми и всички бяха възможни.