Стиви погледна Нейт, който се бе вторачил във вратата така, сякаш очакваше през нея да влезе облак скакалци. Той също се напрягаше заради разговора между родителите им. В това време Ели почесваше задника си. (Е, не точно задника, а задната част на бедрото, което, както и да го погледнеш, си е почти задник.)
Стиви се хвана за стола, готвеше се за удара.
— Ти видя ли лос? — попита тя Нейт в опит да завърже разговор.
— Какво? — Нормален отговор.
Групата родители се изсипаха в общата стая.
— … да се избягва минаването по пътища, за които се иска такса — каза бащата на Стиви.
Темата вероятно бе пътуването до училището. Скучна тема, но пък безопасна. После осем родителски очи се насочиха към оголения задник на пода. Ели се претърколи и седна, но с няколко секунди закъснение. Рошавата й, пристегната с бебешки чорапки коса за момент щръкна.
Родителите на Нейт запазиха самообладание, но тези на Стиви явно се постреснаха. Баща й извърна глава. Майка й се подсмихна притеснено.
— Хайде да ви покажа какво направих в стаята си — каза тя и поведе родителите си към коридора.
— За бога, в какво бе облечено това момиче? — попита майка й с прекалено висок глас, когато Стиви затвори вратата на стаята.
— За пръв път виждам такова облекло — вметна баща й.
Родителите на Стиви споделяха мнението, че дрехите са показател за човека като личност. Имаше нормални дрехи (добри), имаше хубави дрехи (много добри), останалото влизаше в категорията „друго“. Ели току-що бе пренаредила границите на „друго“.
— Хареса ли ви кампусът? — попита Стиви с усмивка. — Чудесен е, нали?
Не можеше да се отрече, че кампусът е чудесен, и родителите й направиха опит да не мислят за Ели, а да се фокусират върху този планински рай със старинни постройки, фонтани, произведения на изкуството и природни красоти.
— Скоро трябва да си тръгваме — обяви баща й. — Ти… оправи ли си нещата?
Съвсем неочаквано Стиви изпита емоционална болка. Родителите й щяха да я оставят, нещо, което й бе пределно ясно и за което бе копняла, и в този момент я заля непознато чувство. Тя преглътна тежко.
— Добре — рече майка й. — Хапчетата ти са тук, нали? Да хвърлим едно око.
Извадиха пластмасовата чантичка с лекарства и прегледаха съдържанието й.
— Имаш сто и двайсет таблетки лексапро[2] и трийсет ативан[3], но вземай ативан само при нужда.
— Знам.
— Но ако ти потрябва, постарай се…
— Мамо, знам…
— Знам, че знаеш. И да ни се обаждаш всеки ден.
— Дръж се прилично — каза баща й и я взе в прегръдките си. — Потрябваме ли ти, обади ни се. Без значение кое време е.
Баща й като че ли бе на път да се разплаче. Това бе най-лошото. Бел не плачеха. Бел не показваха чувствата си. На това трябваше да се сложи край.
— И помни — прошепна в ухото на Стиви майка й, — винаги можеш да се прибереш вкъщи. Просто ще дойдем и ще те вземем.
Последното лекичко притискане от страна на майка й означаваше: „Това място не е за теб. Ще видиш. Ще се върнеш при нас“.
5
След като известно време се бори със сълзите, взирайки се с премрежен поглед в лекарствата, преди да ги прибере в едно от чекмеджетата, Стиви излезе от стаята си и видя, че Джанел Франклин е пристигнала. Нейт не се мяркаше никъде. Джанел бе по-ниска, отколкото Стиви очакваше. Тя носеше червен гащеризон на цветя. Косата й, която бе вързана на плитки, бе покрита с шал със златист цвят. Лекият й парфюм се носеше във въздуха, когато се втурна да прегърне Стиви.
— Тук сме! — възкликна тя, стискайки ръцете на Стиви. — Тук сме! Родителите ти тук ли са?
— Тръгнаха си преди няколко минути. А твоите?
— Не — отвърна Джанел. — Днес са дежурни, официалното сбогуване бе по-рано през седмицата. Семейни вечери, срещи с приятели и пикник имаше…
Джанел бърбореше с радост за множеството събития, предшестващи заминаването й. Тя бе от голям род, повечето от роднините й живееха в Чикаго и из Илинойс. Имаше трима братя, двама учеха в Масачузетския технологичен институт, третият — в „Станфорд“. Родителите й бяха лекари.
— Ела да видиш стаята ми!
Тя сграбчи Стиви за китката и я поведе към съседната стая, която се оказа с огледално разпределение. Гърбовете на камините бяха долепени.
— Вероятно ще ми е нужно още пространство — обяви Джанел, — но може да използвам масата в общата стая. Пикс ми разреши да запоявам там. Не е за вярване, че сме тук!
— Така е — потвърди Стиви. — Леко ми се вие свят.