— Магия — каза то.
— Потъмняващи лещи — отвърна Джанел с усмивка. — Фотохроматични.
— Ви Харпър-Томо — каза момичето с очилата на Джанел и протегна ръката си. — А магия съм аз.
Нещо сякаш проблесна между двете и за момент Стиви се панира. Тя току-що се бе срещнала с Джанел, която преспокойно можеше да й стане близка приятелка, а вече друг се намесваше в схемата.
Тази мисъл бе доста шантава.
Стиви се опита да я пропъди от съзнанието си и да се фокусира в черешката на тортата, тоест в посещението на Голямата къща — бившата резиденция на семейство Елингам. Бе разгледала доста снимки на сградата, както и архитектурните проекти. Историята също й бе добре позната. Но Казим ги поведе в друга посока.
— Няма ли да влезем? — попита Стиви.
— В края на обиколката! — каза той и ги преведе покрай стената на градината, през една поляна, към широка модерна постройка от камък и дърво. Покривът й бе висок, заострен като на планинска хижа.
— Това е Хамбарът на изкуствата — обяви Казим. — Единствената сграда, добавена впоследствие към кампуса. Непрекъснато се разраства. Даже в момента правят пристройка.
От едната страна земята бе разкопана и стената изглеждаше нова. Стиви нямаше как да не забележи, че сградата граничи с градината — знаменитата градина с езерото, където Елингам е предал откупа.
Портата на градината бе отворена, през нея минаваха хора с каски на главите. Стиви проточи врат, за да огледа по-добре, но групата вече вървеше към Хамбара на изкуствата. По-късно щеше да влезе там.
— Хамбарът на изкуствата не е само за изкуства — каза Казим, крачейки заднешком. — Всякакви занимания има тук. Йога, танци, срещи, учебни курсове.
Казим се разгорещи още повече, когато подхвана темата за екологичната конструкция на Хамбара, подовете от бамбук и компостирането на фекалиите в тоалетните. Стиви нервничеше. След лекция за канализацията, която сякаш продължи час, се насочиха към Голямата къща.
Когато влязоха вътре, Стиви затаи дъх. В средата на къщата имаше огромно фоайе, към което гледаха вътрешните балкони на горните етажи. Главното стълбище излизаше на балкона на втория етаж, а от там се виеше елегантно до третия етаж. В горната част на стената на първото ниво на стълбището имаше голяма картина на известния художник и близък приятел на семейство Елингам Ленард Холмс Неър. На нея бяха изобразени езерото и наблюдателницата през нощта. Стилът бе малко фантастичен. Айрис и Алберт изпъкваха на предан план — митични фигури в сини и жълти краски. Късата черна коса на Айрис като че ли се разстилаше назад, виейки се около клоните на дърветата. Лицето на Алберт Елингам се сливаше с пълната луна, която висеше над наблюдателницата и обливаше със светлина езерната повърхност. Двамата гледаха в противоположни посоки, израженията им бяха напрегнати, очите — разтеглени, устите — почти правоъгълни.
Стиви бе виждала много снимки на тази картина. Онлайн тя не бе особено впечатляваща, но на живо приковаваше веднага вниманието. Смущаваща бе. Като че ли нещо витаеше в сенките зад наблюдателницата. Бе нарисувана две години преди отвличането, но сякаш предсказваше надвисналата гибел и участието на обсерваторията в нея.
Картината изпъкваше над всичко останало.
— Запознайте се с Лари — рече Казим и представи мъжа, който седеше зад голямо бюро до входната врата.
Беше възрастен, с прошарена, късо подстригана коса.
— Аз съм Лари охранителя — каза той. — Така ми викат всички. Отговарям за охраната на „Елингам“. Вече знам имената ви. Такава ми е работата, да ви проуча, преди да сте пристигнали.
— Лари охранителя познава всички! — заяви Казим.
Лари охранителя не се впечатли от тази вметка.
— Тук сте на сигурно място, но ако все пак се случи нещо, можете да натискате сините бутони в кампуса и на някои от осветителните стълбове вън. Правилата не са строги, но трябва да ги спазвате. Ако не ги спазвате, се появявам аз. Живея в къщичката до портала, така че винаги съм налице. Ако някъде пише „не влизайте“, това значи, че наистина не трябва да влизате. Не означава, че трябва да проникнете, защото някой ви е предизвикал или защото други хора са го правили. Част от старите съоръжения вече се рушат. Ако влезете, може и да не излезете. Случвало се е да издирваме деца дни наред; намирали сме ги изтощени и ужасени, а после сме ги изключвали от училището. Предупредих ви.